КОЛКО СМЕ РАЗЛИЧНИ В ПРИЛИКИТЕ СИ
Разтварянето на балканския комшулук

В най-стария български театър – Пловдивския, се играе сръбска пиеса! Такова събитие не се е случвало в последните 50-60 години. От времето, когато “Д-р” и “Госпожа Министершата” на Бранислав Нушич и “Балкански аристократи” от Л. Бобич са били изпращани със смях и аплодисменти. В 122-годишния Драматичен театър на втория по големина български град е имало увлечения в различни периоди по драматургията на Максим Горки (средата на миналия век), по пиесите на Бертолт Брехт – 60-те години, на класиците Шекспир и Молиер – перманентно и особено, когато тук работи един от най-големите български режисьори Любен Гройс (1969-79), на Тенеси Уилиамс – през финалното десетилетие на ХХ век.
В същите тези 50-60 години са се поставяли много български и съветски пиеси, българска, руска и западноевропейска класика, стари и нови американски заглавия, Дарио Фо, etc., но но не и творби от балканския комшулук. Сръбската драматургия дори има известен превес в сравнение с румънската, турската, гръцката. Изключение прави напоследък “Филоктет” от Любиша Георгиевски. Известният македонски режисьор е свързан с Пловдивския театър от последните 7-8 години. В Пловдив той постави три спектакъла още преди да стане г-н Посланикът на Република Македония, а в последната година се играе и пиесата му “Филоктет”.
В общобългарски мащаб ситуацията изглежда малко по-различно, защото пиеси на Душан Ковачевич – “Сборен пункт”, “Професионалистът” (две постановки по едно и също време), “Лари Томпсън – трагедията на една младост”, са играни и се играят от авторитетни театрални формации в София. В момента в Благоевградския театър се играе “Каролина Нойбер” от Небойша Ромчевич. Постановката е на пловдивчанина проф. Крикор Азарян. Един от най-известните български режисьори в тандем с талантливия сценограф Младен Младенов още през 1981 г. осъществи постановка на “Януари” от Йордан Радичков в Югословенско драмско позорище. В последното десетилетие Азарян строи мост към Битоля, където след него се наредиха като постановчици Красимир Спасов, Александър Морфов, Галин Стоев, Росица Обрешкова…

Братски Алжир и съседна Югославия
И пак Азарян проявява траен интерес към драматургията и театралните проекти на Балканите, защото той постави за пръв път “Буре барут” от македонския драматург Деян Дуковски и “Белградска трилогия” от Биляна Сръблянович. След премиерата авторката казала: “В Белград се играят шведски, не и български пиеси и това няма нищо общо с качеството на текстовете”. Такава констатация направи и Желько Хубач в Пловдив. Очевидно е, че българската драматургия в Сърбия е в огледална ситуация на сръбската у нас. Биляна Сръблянович назовава “Полковникът птица” от Христо Бойчев. Аз също съм гледала спектакъла на Югословенско драмско позорище
Кои са причините за това, че по едно време се казваше  “братски Алжир и съседна Югославия” (по остроумната забележка на проф. Андрей Пантев), не е предмет на тази статия. А и общо взето те са известни – исторически, политически, всякакви. Но цялата тази ретроспекция ми се стори необходима, за да очертая изключителността на това, което се забелязва напоследък в Пловдив и в Белград.
Проф. Азарян бе и ръководителят на проекта “Балканите четат Радичков” – четирима млади режисьори от Сърбия, Македония, Турция и Гърция поставиха през миналото лято отделните части/сезони на “Лазарица” от Йордан Радичков. Сръбският участник в проекта бе Андраш Урбан. В копродукцията взе участие като актьор и директорът на Пловдивския театър Емил Бонев. Този факт не е без значение. И преди това Емил Бонев е споделял намерение за създаването на балканска театрална мрежа, но след участието си в посочения проект и след гастрола на Пловдивския театър в Белград, където се състояха важни срещи и разговори, намеренията започнаха да добиват по-реални очертания.
Младият български режисьор Петър Кауков постави пиесата на младия сръбски драматург Желько Хубач “По-близки до земята” на пловдивска сцена. Преплетени са две истории с разлика между тях от 109 години. Първата се случва година след Сръбско-българската война през 1885-та, втората е съвременна и отразява ситуацията в Югославия (Белград) по време на войната в Босна. Те се експонират от сръбски драматург и са сръбски истории, но българите имат отношение към тях. И не само защото са намесени номинално в тях – Младен се завръща инвалид, сразен от български куршум, Купето е българинът, който участва в далаверата с бензина по време на ембаргото срещу Югославия. Всичко, за което се говори в пиесата, е възможно да се случи тук, на Балканите, и от двете страни на границата, ролите могат да бъдат разменени. Толкова сме еднакви в различията си, че чак се отблъскваме, казва режисьорът Петър Кауков. Толкова сме различни в еднаквостта си, че не можем да не се харесваме. Ядем и пием заедно, псуваме се цветисто на майка и пак пием, казва той. С две думи, обичаме се. Къде минава границата? Във всеки случай – не през Калотина, Връшка чука и Брегово. Според него границата започва и свършва при един самотен, неоплакан гроб. Същият, в който и ние ще влезем. Това е доста емоционално казано за българин и за млад човек (ние сме по-трезви от сърбите), но пък хваща за гърлото като истина.
Ако пиесата беше построена само върху съвременната история, тя макар сама по себе си силна и достоверно възпроизвеждаща реалии /парчета позната реалност/ от средата на 90-те години, може би щеше да напомня други сюжети, познати ни от най-новото кино. Защото в скоба ще кажа, че духовното ни общуване с югославското кино, а и проза (Иво Андрич, Добрица Чосич и други), е с много по-богата история и с повече устойчивост и постоянство във времето, независимо на кого го дължим. Но “По-близки до земята” получава дълбочина именно от паралелите с другата история, от повторението на случващото се тук, на Балканите. Този втори поетичен пласт е много важен със своята библейска обвързаност. Срещата на един мъж и на една жена върху изсъхналите треви на техния роден край. Мъжът е не просто с втъкнат празен ръкав в джоба на своята униформа. Травмата е далеч по-дълбока. Същинската среща между двамата няма да се състои. Защото войната отнема на човеците най-човешкото – способността им да общуват като пълноценни същества, способността им да обичат.

Ритуални убийства
Извън двете световни безумства ние, българите и сърбите, сме единствените европейци, които три пъти са воювали помежду си в продължение на по-малко от 50 години (1885,1912 и 1913 г.) Това, което се получи при разпадането на Югославия е още по-зловещо. Не съседи, а роднини този път застанаха едни срещу други. Последствията са отчайващи. След 1885 г. границите на Сърбия бяха запазени, благодарение на Великите сили. След войната в Босна имаше война и в Косово и територията на някогашна Югославия се свива като шагренова кожа. Белезите по сърцето на участниците в братоубийствените войни са по-жестоки от телесните и от свиването на границите.
Във великолепния финал на пловдивската постановка двамата най-сериозно засегнати, а такива са по същество и не преките участници, от войните – някогашната и неотдавнашната, Младен и Павле излизат на авансцената и се прострелват почти ритуално един друг. Брат срещу брата. Ето до какво водят наслагванията на неусвоените уроци в тази продължителна и сякаш безкрайна балканска драма/карма. Като в антична трагедия са покосени по един или друг повод всички мъже, участници в театралното действие. Войната е все пак мъжка работа. Оцеляват по-невинните, жертвите, жените. Под звуците на популярна сръбска народна песен – молитва за дъжд, излизат трите жени – Дина, Слава, Смиляна. И в тяхното безнадеждно поклащане под звуците на безнадеждно тъжната мелодия се е събрала/стаила цялата тъга и тежест на човешкото ни съществуване в това кьоше на Европа.
Петър Кауков, българският постановчик на “По-близки до земята”, е силно впечатлен от пиесата на своя сръбски връстник Желько Хубач. Това съмишленичество се излъчва от постановката, чувства се от зрителите. На сцената на Пловдивския театър със средствата на сценичната техника/машинария той постига ефектно разминаване на епохите. Сценографията е на младата художничка Елица Георгиева – спуснато е черно платно, което отрязва хоризонта, и фокусира вниманието ни върху взаимоотношенията на персонажите. Гледаме филм, който познаваме и не познаваме. Редят се и се пренареждат кадри от двата основни топоса – изсъхналата, жадна за дъжд ливада, където се срещат Младен и Смиляна и се случва и не случва тяхната любов, и от градски интериори, където съвременните персонажи се любят, лъжат, преследват, убиват и какво ли не още. Звучат две пронизителни песни – за любов и за дъжд. Актьорите, най-младите в пловдивската трупа, са искрени и завладяващи. Спектакълът тепърва ще събира своите приятели и критици. В Пловдив и в Белград, в България и в Сърбия.
Пенка Калинкова

Антрефиле:
На премиерата в Пловдив, сред останалите важни гости (Посланикът и Културното аташе на Сърбия и Черна гора в София, представители на Министерство на културата на Република България, известни театрални критици), присъстваше и режисьорът Любиша Георгиевски, който след премиерата не щадеше комплименти, изявявайки, че с радост би видял авторският тандем Кауков-Хубач и в македонския театър.
Пътувайки из България, Йован Чирилов посети софийският театър “Иван Вазов” и Драматичен театър Пловдив, където гледа три представления на младата българска режисьорска звезда Мариус Куркински. Пребивавайки в Пловдив, Чирилов гледа и последната генерална репетиция на пиесата “По-близки до земята”, а в интервю за най-тиражния български вестник “Труд” изяви, че “режисьорското решение на Петър Кауков е съвършено”, а актьорите в спектакъла са “на високо ниво”.
“Кауков прекрасно е обогатил текста със сценографията и визуалните елементи, казва Чирилов. Ако ме пита за някакви забележки относно представлението, трудно мога да намеря такива. Радвам се, че в България има интерес към сръбските драми, защото мисля, че сръбската драматургия е една от най-добрите в Европа.”

++++++++

ПО-БЛИЗО ДО СЪЩИНАТА
Театър: Драматичен театър Пловдив, Желько Хубач: “По-близки до земята
режисьор: Петър Кауков
Най-старият български театър, Драматичен театър Пловдив, неотдавна гостува на голяма сцена в Народен театър Белград с пиесата на нашия драматург Желько Хубач “По-близки до земята” (Два разказа за дъжда). Тази пиеса, чието действие се развива в Белград, но би могла да се случи където и да било другаде на Балканите, е съставена от две истории, между които стои времева разлика от цял един век. Първата история се случва след Сръбско-българската война от 1885 г., а другата прави дисекция на положението в Белград по време на войната в Босна. Хубач, всъщност, пише драма, сътворена от две тематични, времеви, емоционални и духовни равнини, чието преплитане дава на пиесата непрекъснато драматично напрежение, заиграност и някакъв подмолен трагичен ритъм. Историята за дъжда, която се случва след Сръбско-българската война е нежна история за любовта между войник, който си е дошъл от войната без една ръка и със завинаги осакатена способност да обича, и млада жена, която, освен всичките си желания за пълнота на живота и осъществяване на любовта, носи със себе си и тъмния диктат на миналото. Живото минало винаги ще я тегли далеч от настоящето, а то е единственото време, в което човешките желания наистина могат да се осъществят. Тази история съдържа напрежението на колективното несъзнавано в нашия регион, в който като съставен елемент от екзистенцията завинаги е закодирана войната, чиято неизбежност подпомага и непрекъснатото й повторение. На изсушената земя, залудо очакваща дъжда, Младен и Смиляна, с любовта, убита от недостига на надежда, и с пожелаването на всичко онова, което никога няма да дойде, са антиподи на събитията във втората история за дъжда, която със скоростта на киното ни носи горчивите събития в Белград. Дина, Слава, Павле, Димитрие, Дучето и Купето търгуват със стоки, алкохол, любов и души. Естествено е изходът от тези най-съвременни търговии да е трагичен, защото другояче не може и да бъде. На сцената са два свята: оживялото минало и страховитото настояще, които заедно убиват бъдещето. Пред нас е спуснато черно платно, пред и зад което с тарантиновска, иронична и болезнена бързина любовта и смъртта с такова ускорение сменят една – друга, че често се преплитат, докосват и объркват, което е плод на най-дълбокото потапяне на Хубач във всичко онова, което е по балкански драматично. Петър Кауков, млад български режисьор, е поставил пиесата “По-близки до земята”, изтъквайки цялата сила на драматичното действие и подчертавайки универсалността на темата, която Хубач подава в тази драма. Във великолепния, вдъхновен и посветен ансамбъл, той е имал отлични сътрудници. Елена Кабасaкалова ни дари с чувствена, трагична Дина, която само ненакърнената й способност въпреки всичко да обича я спасява от смъртта; докато Слава на Ваня Щерева е енергична, бърза, трагична млада жена, която е добила отмъщението на една от най-честите заблуди в младостта – вярата в постулата, че “всичко е позволено”. Ивана Папазова и Мариан Бозуков бяха силни и трагични като Смиляна и Младен, чиято съдба в миналото обяснява целия трагизъм на днешния ден. Георги Вачев (Павле), Алексей Кожухаров (Димитрие), Троян Гогов (Дучето) и Ивайло Христов (Купето) убедително и ясно представиха на сцената образите на млади хора, без изключения покосени от войната, която не щади никого: нито добрите, нито злите, нито онези, които са участвали, нито пък онези, които само я гледат. “По-близки до земята”, в постановката на Драматичен театър Пловдив, е пиеса, която ни даде възможност чрез катарзис да дойдем най-близо до себе си и, чрез това, да бъдем поне на крачка по-близо до другите, както и до познанието, което често значи свобода.
Саня Домазет, в. “Данас”, Белград, 19.12.2003.

*********
БЪЛГАРСКО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ
Желько Хубач, "По-близки до земята", режисьор Петър Кауков, продукция на Драматичен театър Пловдив

Драматичен театър от Пловдив, със своята интерпретация на пиесата на нашия драматург Желько Хубач, сериозно постави под съмнение някои “факти, които не подлежат на съмнение” от нашия театрален живот. С това представление, младият български режисьор, не само че, преди всичко, хвърля нова светлина върху една пиеса, но и върху нашата съвременна драматургия и, особено, върху нейното положение в нашия театър. Прочиствайки, всъщност, тази пиеса от ежедневно-политическия пласт и плакатното ниво, което беше основно в интерпретациите й у нас, Кауков е дал възможност, под прозрачната й повърхност, да се покаже нейното по-дълбоко съдържание. В смисъл, че на първи план избива времевата парабола, без която драмата на Хубач не би имала особена стойност, нито пък нейната театрална интерпретация, представяйки съдържанието, би била нещо по-значимо от документ на времето. Обаче, в интерпретацията на Кауков, историята на Хубач за контрабандисти на бензин, за завърнали се от бойните полета, за нещастните жени и техните нереализирани мъже и за други герои от тъмния период, за който си припомняме с мъка, е “съпоставена” с една друга история от една много по-предишна война, от която, естествено, също се завръщат хора. Реалните събития, за които става дума, режисьорът, обаче, омекотява с “бягство” в архетипното и ритуалното, което коронясва със заключителната сцена, преизпълнена с неподправени емоции и искрени чувства.
Второто съмнение, което тази постановка внася в нашия театър, засяга прословутата теза, според която актьорите са несъмнената ценност на нашия театър. Че това не е точно така, ни доказва трупата на Драматичен театър Пловдив, от която бихме могли много да научим; особено по какъв начин се справя с ангажирано съдържание, и, при това,  с какви средства това съдържание се трансформира до ниво на универсални стойности.
Ако прибавим към това и умелите аранжименти на наши музикални мотиви и тяхната комбинация с модерно звучене, натрапва ни се изводът, според който гостуващата българска постановка е много важна, не само за това, че автентично показва сложността на нашите забравени взаимоотношения, а и заради начина, по който се съотнася към опита и традицията на другите.
Желько Йованович, в. "Блиц", Белград, 16.12.2003.

*********
ЕКСПРЕС критик за гостуването на българите в Народния театър
НАЙ-БЛИЗО ДО НЕЩАСТИЕТО
Желько Хубач, “По-близки до земята”, Драматичен театър Пловдив, България, превод Благойе Николич, режисьор Петър Кауков
“Сърбия, България, Балканите… Дали не е едно и също?…” – се пита младият режисьор Петър Кауков, пишейки в програмата на представлението “По-близки до земята”. Твърди, че истинската граница минава през нашата история.
Текстът на Желько Хубач е страшен анализ на последната война, със спомен за отминалото време, преди онази първа война, през миналия век. Всичко започва по същия начин, всичко завършва по същия начин, злото се усъвършенства и умножава, бедата от вируса само допълва болестта на братоубийството…
Петър Кауков не само механично е показал Сърбия, онази, която е смазана, но и е преместил историята на Хубач към България, към онези, които не са преживели нашите мъки от последните десет години на миналия век, но не са минали и покрай тях. Все пак, мъката в основата си е различна. Нея, разказана чрез завърналия се от босненския пъкъл, заразен със СПИН, Кауков показва като наличие на общо морално падение. Което най-малкото е там, където е явно – при проститутките и престъпниците. Разликата между световете на доброто и злото се губи в мъглата на времето, както и в непредвидимостта на природните бедствия, които се призовават на края.
В главната роля на пиесата на Хубач се изявява Георги Вачев като Павле, актьор с необичайна чувствителност за градски човек. С изразителни средства, а все пак интровертен, Вачев изключително изигра Павле, оставяйки впечатлението, че е играл на сръбски език. Троян Гогов като Дучето, беше неговото алтер-его. Насилник, престъпник, без способност да различава морално от неморално, той провеждаше тази доминантна, мрачна линия на действието без нито една грешка. От своя страна, Кауков е организирал игралното пространство (сценограф и костюмограф Елица Георгиева) така, че историята, която тече в няколко пространствено-времеви плана, да бъде разказана прегледно.
Гостуването от Пловдив заздравява увереността, че такива връзки, които усложняват преживяванията, са необходими. И би било добре това представление да бъде видяно и от онези, които не спадат нито към единия, нито към другия народ, които “до голо” се разкриват в тази история.
Драгана Бошкович, в. “Политика ЕКСПРЕС”, Белград, 22.12.2003.