ЖЕЛЬКО ХУБАЧ

ПО-БЛИЗКИ ДО ЗЕМЯТА
Два разказа за дъжда


Превод от сръбски: Блажо Николич

Встъпителна бележка:
Проучването на историята на сърбите, както нашите “историци” го правят,  се базира на проучване на ключовите й точки – войните! Трудно в такава история ще намерите публично признание, че някоя от тези многобройни войни е била  завоевателна, или – не дай, Боже! – загубена. Все пак, в интерес на истината, даже и в такива псевдо-исторически читанки се споменава, срамежливо, Сръбско-българската война, която крал Милан води през есента на 1885 г. с желанието да покори България. При Сливница българите са победили сръбската войска и са я обърнали в бяг и само  намесата на тогавашните Велики сили е запазила границите на сръбската държава.
След 109 години  стана войната в Босна.
Драмата “По-близки до земята” е писана в Белград, Лесковац, Будва и село Козаре, от ноември 1995, до януари 1998 г.


ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
ДИНА (22 г.)
СЛАВА (21)
СМИЛЯНА (18)
ПАВЛЕ (26)
ДИМИТРИЕ (26)
ДУЧЕТО (26)
КУПЕТО (29)
МЛАДЕН, наричан КУЦИЯТ (22)
и папагалът Клайд

Момата, само ако е млада и девствена,
има сила да раздвижи облаците
и да предизвика дъжда.


ПРОЛОГ
Тъмнина. От далечината се чува писъка на прииждаш влак. Влакът спира. Лятото на 1886  г. Белградската ж.п. гара. Младен, войник от сръбската войска, се завръща от войната. Младен няма дясна ръка и видимо куца. Някакава тъга го е обхванала. Спира, вижда баща си.

МЛАДЕН: Вуксане! Засмей се, татко. Аз съм ти жив и здрав. И земята да ни е  жива. Само да завали и ще видиш. Тогава обувките ти остават в нея. Трябва да е жива,  щом те хваща за крака.
(Някъде зад “тях”, Смиляна е клекнала. Наведена над водата пие, а водата й мокри косата и тя приблясва.)
Ето, погледни. Това, май, на река Сава дъгата пие вода. Валяло е и пак  ще вали.
ТЪМНИНА


ПЪРВА КАРТИНА
Лятото на 1995 г. Нощ. Улица. Дучето и Купето.

КУПЕТО: Братко, няма какво толкоз да се приказва. Ние, българите, работим за пари. Където има пари, там е и Купето. Където няма пари, няма го и Купето. А при теб, Дуче, парите намаляват.
ДУЧЕТО: При Дучето няма пари…
КУПЕТО: То при теб, в теб има, но при мен от теб нищо няма!
ДУЧЕТО: Ще има.
КУПЕТО: Кога, бе?
ДУЧЕТО: Да еба мама му, от всека цистерна получаваш двайсет и пет процента и пак ти е малко…
КУПЕТО: Половината ти давам на теб…
ДУЧЕТО: Това повече да не съм те чул да го казваш на глас, ‘щото ако те чуе Димитрие…
КУПЕТО: Не Димитър, целият Белград ще ме чуе. Ако беше само ти, ами то - чиновници, митничари, полицаи…
ДУЧЕТО: Не ми реди българския чиновнически апарат, ебал ви е онзи, дето ви направи такива…
КУПЕТО: Ще ти ги редя, да видиш колко са ми разходите…
ДУЧЕТО: Донесе ли колието?
КУПЕТО: Донесох го.
ДУЧЕТО: Къде е, дай да го видя?
КУПЕТО: Да видя парите.
ДУЧЕТО: Получи аванс.
КУПЕТО: Ама, главната пачка не съм получил!
ДУЧЕТО: Ще ти ги донеса в хотела. Получаваш ги веднага, щом извадим цистерните от Тресибаба.
КУПЕТО: Дреме ми за баба ти, дето се тресе…
ДУЧЕТО: Искаш сега да се караме ли?…
КУПЕТО: Искам…
(Псуват се на сръбски/български. Влиза Слава. Купето я посочва.)
СЛАВА: Ако сте свършили с този сеанс по чужди езици, бихме могли да преминем и към моята работа.
КУПЕТО: Какво да сме свършили?
ДУЧЕТО: Млъкни. (Вади кутия Марлборо от джоба на сакото си. Подава на Слава.) Цигара?
(Слава взима цигара. Дучето й я запалва. Държи запалката запалена и я поднася към лицето й.)
По-хубава си отколкото на снимката. Имаш хубави устни. Как се казваш?
СЛАВА: Както искаш.
КУПЕТО: Това за онова ли е?
ДУЧЕТО: Това е за Димитрие, не е за теб.
КУПЕТО: За какво му е на него, той има цял протокол. С тая може бизнес да се прави.
ДУЧЕТО: Не се меси в чуждите работи…
КУПЕТО: Всичките работи са мои…
СЛАВА: Ако все още не сте свършили,  можем и после…
(Дучето загасва запалката.)
А ти няма ли да запалиш?
ДУЧЕТО: Аз не пуша.
СЛАВА: Защо тогава носиш цигари?
ДУЧЕТО: Заради такива устни, например.
(Купето изумено поглежда Дучето. Пауза. Всичките избухват в смях.)
КУПЕТО: Сваляч!…
СЛАВА: Не можаха по-точно да ми обяснят какво искаш, но каквото и да, без пари не става.
КУПЕТО: И аз това му говоря постоянно. Не ме слуша.
ДУЧЕТО: Винаги ли си така директна с клиентите?
СЛАВА: Зависи.
(Дучето вади портмоне от джоба си и изважда няколко банкноти от по 100 Д.М. Подава ги на Слава.)
Ти на това "много пари" ли му викаш?
КУПЕТО: Не стигат ли?
ДУЧЕТО: Тези в портмонето ще стигнат.
(Дучето се разсмива. Също и Слава.)
СЛАВА: И какво ще искаш насреща?
ДУЧЕТО: Като за начало, името ти.
ТЪМНИНА




ВТОРА КАРТИНА
Звукът от свирката на влака, първо силен, после все по-тих. Звукът затихва. Оттъмнение. Лятото на 1995 г., Белград. Просторна стая в апартамент, подредена богато и с вкус. В дъното на стаята голяма клетка на стойка, в която е папагалът Клайд. Върху канапето лежи Димитрие, чете вестник и бавно отпива бърбън от кристална чаша. Срещу канапето има два фотьойла, в дъното – писалище. Върху писалището има тънка шарена хартия, ножици, лепило и дървена недовършена делтовидна конструкция – “скелет” на хартиен змей. Над писалището, на стената, висят няколко завършени змея. Дори големият вентилатор на стойка не успява да намали следобедната горещина. От съседната стая се чува пиано. Музиката – красотата на дисонантността на Хачетуриян – на моменти възбужда. Нещо й липсва за да бъде прекрасна, съвършена. Музиката прекъсва с удар с двете ръце по клавишите, удар на недоволство. Димитрие реагира на удара, а след това продължава да чете. Еднообразното бръмчене на вентилатора на моменти е заглушено от звука на свирката на влака, който приижда  през отворения прозорец. В стаята влиза Дина и застава пред вентилатора. Прозрачната й бяла рокля полепва по тялото.

ДИМИТРИЕ:  Какво става, не върви ли?
ДИНА:  Горещо ми е. Мразя лятото.
(Дина сяда на писалището и започва да сглобява дървената конструкция.)
ДИМИТРИЕ: Не разбирам защо така упорито сглобяваш тези хартиени змейове, когато в Белград няма  вятър вече седмици наред?
(Дина не отговаря. Димитрие обръща лист и вижда някаква интересна статия.)
Ебати, чуй това. (Чете от вестника.) “През градчето Чертовски, отдалечено на 500 километра от Вилюй Вилюйск, в Средносибирското плато, в далечната руска провинция, влакът минава веднъж на месец, а  автобусът – веднъж на седмица.” Ебати – на майка си в гъза!
ДИНА:  И?
ДИМИТРИЕ: Слушай по-нататък: “Противно на всички закони на вероятността, този влак и този автобус, преди един месец, на 27 юли 1995 г., са се сблъскали на ЖП-прелеза. В автобуса не е имало пътници, а шофьорът му е изскочил преди сблъсъка. В катастрофата са загинали три жени, единствените пътници във влака, за които по-късно е установено, че са три сестри...”
ДИНА:  Русия…
ДИМИТРИЕ: Внимавай сега: “Новината за тази случка е пътувала от Чертовски до Вилюй Вилюйск цяла една седмица, колкото, всъщност, е било необходимо телефонните връзки, прекъснати при катастрофата, отново да бъдат възстановени. Невероятно…
ДИНА: Горките жени, не е трябвало да пътуват точно този ден.
ДИМИТРИЕ: Искаш да кажеш, този месец. (Смях.)
ДИНА:  Не виждам кое е смешното.
ДИМИТРИЕ: Представи си идиота, който веднъж в месеца трябва да спусне бариерата и забравя да го направи! Ей за тоничко не е изпълнил нормата.
(Звукът на свирката на влака в гарата е станал непоносимо силен. Димитрие се опитва да каже на Дина да затвори прозореца, но гласът му е заглушен от силния шум. На края, той става и затваря прозореца. После отива до бюфета и си сипва един бърбън, “Four roses”.)
…ти си по-близо до него.
ДИНА:  До кого?
ДИМИТРИЕ: Не кого, а какво. Прозорецът. Ще оглушея в този апартамент. Изобщо не мога да разбера, как ме накараха да си взема апартамент до ЖП гара.
ДИНА: Виж, ако беше в този Чертовски, нямаше да имаш тези проблеми.
ДИМИТРИЕ: Можех още малко да почакам, сигурно щях да получа нещо по-добро.
ДИНА: Но аз не съм искала да чакам, това ли искаш да кажеш?
ДИМИТРИЕ: (доближава я, нежно) Пак вадиш нокти.
ДИНА: Пренесох багажа ти от моята стая в твоята. Трябва да погледнеш да не е останало още нещо.
ДИМИТРИЕ: Като какво, например?
ДИНА: Ами, например, като презервативи. Не знам къде ги криеш.
ДИМИТРИЕ: Аз пред теб тайни нямам.
(Дина се усмихва иронично.)
Дина, знам, че това, че Павле се завръща те прави малко изнервена, но, не прекляваш ли малко?
ДИНА:  Прави ме малко изнервена!?
ДИМИТРИЕ: На края ще трябва, все пак, да му кажем.
ДИНА:  Може би няма да се наложи.
ДИМИТРИЕ: Какво трябва да означава това?
ДИНА: Това, което чу – че, може би, няма да се наложи да му казваме; че, може би, няма повече да живея в твоя апартамент, че няма да ходя на работата, която ти ми намери, че няма вече да се чукам с теб…
ДИМИТРИЕ: Чакай. Какво ти стана изведнъж?
ДИНА: Не е изведнъж. Когато, преди седмица, Павле ми каза, че се завръща, мислех си, че имам достатъчно време да помисля за всичко и…
ДИМИТРИЕ: И?
ДИНА:  Май че времето не бе достатъчно.
ДИМИТРИЕ: Дина, вече говорихме за това.
ДИНА:  Зная, Димитрие, зная, че сме говорили.
ДИМИТРИЕ: Аз все още мисля, че би трябвало веднага да му кажеш.
ДИНА:  И да му спретна едно хубаво посрещане.
ДИМИТРИЕ: Или това, или да продължаваме да го лъжем.
ДИНА:  И до сега го лъжехме.
ДИМИТРИЕ: Ти сигурна ли си, че той, въобще, ама въобще, не се досеща?
(Дина сърдито поглежда Димитрие.)
ДИНА:  Пет години сме заедно с Павле.
ДИМИТРИЕ: Ако броиш и тази, последната…
ДИНА:  Броя.
(Дина става, отива до кафеза с папагала. Телефонът звъни. Димитрие вдига слушалката. Дина взима от кафеза празна чинийка за вода и отива в кухнята.)
ДИМИТРИЕ: Ало. Дуче, ти ли си? Много бързо пристигнахте… Важното е, че не е имало разправии на границата… Не си  платил на Купето! Защо?… Оправи тази работа, щом като вече имаш мангизи… Да, зная, че комшиите ни съдят… Доведи тази курвичка, както ти казах, и всичко ще е наред със съдията, ще видиш. Купи ли от питието ми?… Българско!?… Ебати! Знам че има санкции, обаче бърбън по лиценз… Добре, чакам те. Чао.
(Димитрие оставя слушалката. Дина донася чинийка, пълна с вода и я слага в кафеза.)
ДИНА:  Помолих те да сипеш вода на Клайд.
ДИМИТРИЕ: Забравих.
ДИНА:  А не забрави да питаш Валидолчето за питието си.
ДИМИТРИЕ: Валидолче? Това, предполагам, е новият му прякор? Наистина си като дете…
ДИНА:  Той мен ме нарича “Пиперче”!
ДИМИТРИЕ: Пиперче! (Смях.) И защо Дучето е “Валидолче”, заради римата ли?
ДИНА: Защото, ща не ща, ежедневно го консумирам, преди и след закуска, обяд, вечеря… Минах вече на ударна доза.
ДИМИТРИЕ: Ти сякаш си учила медицина, а не пиано.
ДИНА: Можеш да го поканиш да се премести при нас, да не си губи времето, пътувайки от апартамента си до апартамента ти.
ДИМИТРИЕ: И него ли? Идеята не е лоша, тъкмо ще прави компания на Павле.
ДИНА:  Осра се…
ДИМИТРИЕ: Защо Дучето постоянно ти е виновен за нещо?
ДИНА:  През кура ми е за Дучето!
(Пауза.)
Ще посрещнеш ли утре Павле на гарата?
ДИМИТРИЕ: Не мога, на събрание съм.
ДИНА:  Извънредно събрание?
ДИМИТРИЕ: Редовно събрание на градският Съвет.
ДИНА: Да, бе, защо твоите работи ще чакат, само защото аз съм “малко изнервена”.
ДИМИТРИЕ: Дина, ще пратя шофьора.
ДИНА:  И ти си готов да му кажеш?
ДИМИТРИЕ: Павле беше мой приятел.
ДИНА:  Ако е бил, защо не е останал такъв?
ДИМИТРИЕ: Защото и двамата го искахме, не помниш ли? Можех да му го напиша в писмото…
ДИНА: И цял живот да го носим на съвестта си. Ти сякаш не щеш да признаеш, че там е имало война, истинска война, в която ти…
ДИМИТРИЕ: Стига!
(Дина сяда на канапето.)
ДИНА:  Боли ме глава.
(Димитрие взима бутилката с бърбън и сяда до Дина. Започва да масажира слепоочията й.)
ДИМИТРИЕ: Напрегната си, отпусни се.
ДИНА:  Не мога да се отпусна.
ДИМИТРИЕ: Хайде да се напием, както първата вечер.
ДИНА: И пак бърбънът да ни е виновен за всичко. Старо американско убежище от чувството за вина.
ДИМИТРИЕ: Нима само бърбънът ни е бил виновен…
(Димитрие прегръща Дина, тя се отпуска в ръцете му.)
ДИНА: Чувствам се ужасно, Димитрие. Иска ми се да избягам някъде, някъде на пичка си майчина.
ДИМИТРИЕ: Отпусни се.
ДИНА:  Ти чуваш ли ме?
ДИМИТРИЕ: Всичко ще е на ред, всичко.
ДИНА: Тази горещина става непоносима. Ако беше заваляло, поне една капка да…
(Димитрие прекъсва Дина с целувка. Тя приема целувката. Прегръщат се и той бавно я поваля върху канапето.)
ТЪМНИНА
ТРЕТА КАРТИНА
Лятото на 1995 г. Стая в мотел в периферията на Белград. На масата са Дучето и Купето. Пият бърбън.

КУПЕТО:  И, викаш, не е оригинал…
ДУЧЕТО: Ку'пе,
КУПЕТО:  Купе'...
ДУЧЕТО:  Купе'... това тук е бърбън, колкото аз съм… Арам Хачетурян.
КУПЕТО:  К’ъв е тоя?
ДУЧЕТО:  Забра’и.
КУПЕТО: К’во… Купето е тъп българин за когото не бива да се ‘абят думи, а?
ДУЧЕТО: А, бе, ня’къв композитор на Дина, свири ми го веднъж, много отдавна…
КУПЕТО:  Дина на Димитър?
ДУЧЕТО: Димитрие... К’во ти дреме кой Хачетурян, ‘оди си плащай учител, нали имаш мангизи?
КУПЕТО:  Е, па, и немам, баш.
ДУЧЕТО: Виж ти, бърбън, уиски… Аз цел живот си пия крушовица, обаче Димитрие се е зарибил с бесни питиета и се’а капризничи. За мен крушовицата си е екстра. ‘А’де, наздраве…
(Дучето вдига чаша, иска да каже наздраве, обаче, Купето само го гледа.)
‘А’де, братко, наздраве! Отседнал си в мотел на пет дни езда от центъра, ожаднях от път.
КУПЕТО:  Дължиш ми мангизи, Дуче.
ДУЧЕТО: Ти знаеш, че съм човек, който си държи на думата. Ето, когато поиска документи за легален внос на бензина, веднага ги получи.
КУПЕТО: Димитър подсигури документите. А ти парите – не. Дължиш ми за десет цистерни. Нали си дошъл до тук да ми върнеш мангизите?
ДУЧЕТО:  Така е… ш’ом казваш. ‘А’де, бе, наздраве!
КУПЕТО:  Дай си ми пачките и тогава ша пием, братко.
ДУЧЕТО:  Да ти ги дам, да ти ги дам…
(Дучето взима чантата си от пода, слага я на масата и я отваря. От чантата вади пистолет със заглушител и стреля в Купето два пъти. Купето пада на пода.)
Ех, братко! А'де сега, наздраве!
(Дучето излиза от стаята, тичайки.)
ТЪМНИНА


ЧЕТВЪРТА КАРТИНА
Лятото на 1886 г. Поляна в покрайнините на Белград, Вождовачка поляна. Смиляна и Младен.

СМИЛЯНА:  Смиляна.
МЛАДЕН:  Не бой се, Смиляна.
СМИЛЯНА:  Не се боя. Ти кой си, какво търсиш тук?
МЛАДЕН:  Тази земя е моя.
СМИЛЯНА:  Тази поляна?
МЛАДЕН: И още две други, под хълма. Имам земи и по-близо до Белград.
СМИЛЯНА:  Седни.
(Младен сяда по-далеч от Смиляна. Бърше пот от челото си.)
МЛАДЕН:  Голяма горещина това лято.
СМИЛЯНА:  Как ти е името?
МЛАДЕН:  Младен. Викат ми Куцият.
СМИЛЯНА:  Защото куцаш?
МЛАДЕН:  За това! За ръката не са ми измислили прякор.
СМИЛЯНА:  Това от войната ли ти е?
МЛАДЕН: От войната. Улучи ме, когато от Пирот бягах пред българите.
(Пауза.)
Не е хубаво толкова време да няма дъжд.
СМИЛЯНА: Няма вятър да го донесе. В края, от където е майка ми, момите с песен призовават дъжда. Ако са млади и девствени, могат да го призоват.
МЛАДЕН:  Ти можеш ли да го призовеш?
(Смиляна свежда поглед. На Младен му се струва, че се е засрамила.)
От къде си?
СМИЛЯНА:  Аз съм от Зеница.
МЛАДЕН:  Какво правиш тук, щом си от Зеница?
СМИЛЯНА:  Тук живея.
МЛАДЕН:  На Вождовац? Не съм те виждал преди.
СМИЛЯНА: Има една година, откакто съм тук, при леля ми. По-близки нямам.
МЛАДЕН:  Твоите са загинали?
СМИЛЯНА:  Умряха.
МЛАДЕН:  Всеки ден ли си тук?
СМИЛЯНА:  Всеки.
МЛАДЕН:  Защо?
СМИЛЯНА:  Чакам.
МЛАДЕН:  Кого чакаш?
(Пауза.)
СМИЛЯНА:  Няма значение. Обичам да съм сама.
(Младен се оглежда наоколо и става.)
МЛАДЕН:  Аз да си тръгвам…
СМИЛЯНА:  Остани!
(Смиляна, искайки да го спре, случайно го хваща за ръкава, в който няма ръка. Краят на ръкава, който е бил в джоба, пада свободно. Смиляна се изплашва, изпуска ръкава. Младен го връща бързо в джоба с другата ръка.)
МЛАДЕН:  Бих искал и утре да дойда.
СМИЛЯНА:  Ела. Твое си е.
МЛАДЕН:  Ще бъдеш ли тук?
СМИЛЯНА:  Ще бъда.
(Младен гледа в земята, Смиляна гледа в него. Младен се престрашава и я поглежда в очите. Тя засмяна, стройна, хубава, почти узряла жена.)
ТЪМНИНА

ПЕТА КАРТИНА
Лятото на 1995 г., Белград. Стая в апартамента на Димитрие. Вечер. От банята се чува звук на течаща вода от душ, който се смесва с шума на вентилатора. Дина приключва с гладенето на някаква риза. Димитрие идва от стаята с костюм в ръцете и го слага върху фотьойла.

ДИМИТРИЕ: Готова ли е ризата?
ДИНА:  Момент.
ДИМИТРИЕ: Щом им потрябва жертвено агънце, се сещат за мен. А дали аз имам някакви лични ангажименти, или не, на тях им е през оная работа.
(Димитрие започва да се облича.)
ДИНА:  Недей се съблича тук, Ще те види Павле.
ДИМИТРИЕ: Виждал ме е той по гащи и преди теб.
ДИНА:  Наистина прекаляваш…
ДИМИТРИЕ: Човекът си взима душ. Какво си мислиш, че е пуснал водата и ни следи от коридора?
ДИНА:  (Дава му ризата.) Ето ти я. Побързай!
ДИМИТРИЕ: Станала си параноичка. Ще полудея така. Чувствам се…
ДИНА:  Лицемерно?
ДИМИТРИЕ: Да, бе, той цяла година не е чукал. Човека си взел пушката, а хуя си депозирал в трезора на Народната банка.
ДИНА:  Не бъди толкова прост.
ДИМИТРИЕ: Няма как да не стана прост. Вече цяла седмица е тук, ти мълчиш, а на мен не ми даваш да му кажа. Ти не разбираш ли, че той ни прави на будали?
ДИНА:  Той нас?
ДИМИТРИЕ: Дина, аз съм убеден, че Павле вече всичко знае, и че просто се наслаждава, като ни гледа как се…
ДИНА:  Моля те престани, престани!
(Пауза. Дина и Димитрие се гледат, дълго. Погледите им са студени. Отвън се чува автомобилен клаксон. Те не реагират веднага. Шофьорът обаче е упорит.)
ДИМИТРИЕ: (Тихо) Това е шофьорът ми. Трябва да тръгвам.
(Дина продължава да мълчи. Димитрие я целува, оправя си костюма пред огледалото и излиза. Дина затваря прозореца, после сяда на писалището и продължава да прави змея от хартия. Звукът от течаща вода от душа вече не се чува. В стаята влиза Павле, облечен в хавлия.)
ДИНА: Вече си готов? Имаше ли достатъчно топла вода в бойлера?
ПАВЛЕ:  Да, имаше.
ДИНА: Късичка ти е тази хавлия на Димитрие. Ще ти купя друга.
(Павле отива до кафеза.)
Утре честваме рождения ден на Клайд.
ПАВЛЕ:  Така ли?
ДИНА:  Това е само оправдание, повод за “делова” сбирка.
ПАВЛЕ:  Значи, съдията идва утре?
ДИНА:  Дучето ще доведе курвата още тази вечер.
ПАВЛЕ:  А къде е домакинът?
ДИНА: Извикаха го спешно от Съветa, заради демонстрациите. Някакви селяни са блокирали магистралата.
ПАВЛЕ:  Селяни! Защо?
ДИНА: Предполагам, заради изкупната цена на житото, знам ли. Не знам, не ме интересува. Би било редно утре и ти да присъстваш на рождения ден.
ПАВЛЕ: На “делово-еротичната” конференция? Бихме могли и по-мъдро да използваме това време.
ДИНА: Знаеш, че трябва да играя домакиня. Обещах на Димитрие.
(Павле взима бял плат, с който покриват кафеза на Клайд.)
ДИНА: Качи се утре до зеления пазар и купи на Клайд семки “Бар”, да се почерпи. Помниш как се караха с Бони за семките “Бар”…
ПАВЛЕ: (покрива кафеза с плат) Помня. Лека нощ, Клайд. (Отива до бюфета и си налива един бърбън.)
ДИНА:  Павле, не бива да пиеш, заради лекарствата.
(Павле изпива питието си, налива си още едно и сяда на канапето. Дина става и отива до Павле. Докосва го по косата.)
ДИНА:  Косата ти е мокра. Искаш ли сешоар?
ПАВЛЕ:  Няма нужда.
ДИНА: Все още имаш температура. Какво, в крайна сметка, ти каза онзи лекар?
ПАВЛЕ:  Днес отново ми взе кръв.
ДИНА:  Защо ли му плащам, само да кръвопийства?
(Павле поглежда Дина.)
ПАВЛЕ: Искаш да кажеш: "да пие кръв"? Лексиката – постояно я забравяш.
(Дина доближава Павле и му взима чашата.)
ДИНА: Не трябва да пиеш! (Отива до бюфета и оставя чашата.) Отивам да спя. Идваш ли с мен?
ПАВЛЕ:  Горещо е, ще спя на канапето.
ДИНА:  Откакто пристигна в Белград, още не сме…
ПАВЛЕ:  Ще спя на канапето!
(Дина излиза. Павле става, сипва си още един бърбън, после отива до прозореца, отваря го и гледа навън.)
ПАВЛЕ:  Адска горещина.
(Павле изпива питието си.)
ТЪМНИНА


ШЕСТА КАРТИНА
Лятото на 1886 г. Поляна на Вождовац. Ден. Смиляна и Младен.

СМИЛЯНА: Днес се навършва една година, откакто татко почина. На Петровден. И тогава тъй силно напичаше. А днес съм толкова… щастлива…
МЛАДЕН:  От какво почина баща ти?
СМИЛЯНА: От себе си… Някаква тъга го беше обхванала. Току-що беше погребал майка и се пропи, после му затвориха дюкяна заради борчовете, къщата беше ипотекирана и той нямаше с какво да ги върне.
МЛАДЕН:  Баща ти не е бил във войната?
СМИЛЯНА: Не е. На по-видните търговци в Зеница това им се разминаваше.
МЛАДЕН:  Де да беше само в Зеница… Трябва да я е обичал?
(Смиляна мълчи.)
А ти, можеш ли да обичаш така?
СМИЛЯНА: Казват, че в кръчмата, пиян, постоянно митингувал срещу Крал Милан и говорил, че тази война с българите не е почтена, и че затова ще я загубим. Една вечер се довлече в къщи целият в кръв, пребит, пиян, легнал на канапето и… заспал. А мен ме забравил.
(Пауза.)
Някога искал ли си да заминеш?
МЛАДЕН:  Къде да замина?
СМИЛЯНА:  Където и да е, само да не си тук.
МЛАДЕН:  Не знам… защо да искам да замина…
СМИЛЯНА:  Защото е тъжно.
МЛАДЕН:  Там не е ли тъжно?…
СМИЛЯНА: Загубил си и войната и ръката. За какво съжаляваш повече?
МЛАДЕН:  За ръката, за ръката ми е по-жал!
СМИЛЯНА: Достатъчно, за да заминеш. Когато леля ми ме доведе тук, чак тогава разбрах какви неща са изчезнали. Когато останеш без нищо, нещо те кара да бягаш. Всеки ден слизах до града, до гарата, и гледах влаковете. Никога до тогава не бях ги виждала, само бях слушала разкази за тях… в Зеница. Хората влизали в някаква тенекия и заминавали, кой знае къде… Струваше ми се, че там, където отиват…
МЛАДЕН:  Че там не е тъжно?
СМИЛЯНА: Разказваха, че влаковете вървят бързо, по-бързо от всичко. Аз вярвах, че толкова бързо вървят, че, ако съм в тях, тъгата не може да ме настигне
МЛАДЕН:  И защо не замина?
СМИЛЯНА: Заради облаците. Всеки влак, преди да тръгне, изпищява и изпуска голям облак черна пара, да полегне по мен, и от този гъст дим никой не ме виждаше. В него можех всичко. Можех да се смея. Този облак ми е нужен за да се осмеля да отпътувам, но него само вятър мож го донесе… Аз не съм вятърът. От тогава седя тук и го чакам. Чакам вятъра, за да мога да тръгна.
(Гръмотевици.)
МЛАДЕН:  Гърми, ти призова дъжда, Смиляна.
СМИЛЯНА:  Няма вятър, Младене, и облаци няма.
(Гръмотевиците стават по-силни. Сякаш са топовни салюти.)
По-бързи са от влаковете. По-бързи. Колко съм щастлива, кажи ми защо съм толкова щастлива…
ТЪМНИНА


СЕДМА КАРТИНА
Лятото на 1995 г. Нощ. Стая от апартамент, в Белград. Върху леглото седи Павле, гледа телевизор, на който звукът е изключен. До писалището стои прав Дучето и гледа в хартиения змей. До вратата стои Слава. В ръката си държи куфар. Вентилаторът бръмчи досадно.

ДУЧЕТО: Тая прави змейове от хартия, тоя зяпа МTV без звук, не мо’а да повярвам. Други на твоето място едва биха дочакали да се надишат на цивилен въздух.
(Дучето взима от масата вестник, “Наша борба”.)
ДУЧЕТО: А, виждам и политически се образоваш. Имаш ли нещо за папо?
ПАВЛЕ:  Не знам, погледни в кухнята.
(Дучето тръгва към кухнята, спира за миг.)
ДУЧЕТО: (вика като уличните продавачи на вестници) Последни новини: фронтовите линии стабилизирани в по линията Земунско поле – Ада циганлия! Предстои контраатака!
ПАВЛЕ:  Хайде, стига сра…
ДУЧЕТО:  Няма мъртви, това си е чиста проба дефетизъм (пораженство).
(Излиза. Слава оставя куфара до канапето, доближава Павле, иска да се запознае, но в този миг я прекъсва Дучето, който се показва на вратата.)
За малко да забравя. Това е Слава, а това е Павле, запознайте се и к’вото следва там… Павле, мога ли да взема онази шунка от хладилника?
ПАВЛЕ:  Заповядай, моят хладилник е и твой хладилник.
(Дучето излиза, но само за кратко. Тъкмо Слава да каже нещо, Дучето отново я прекъсва.)
ДУЧЕТО: А, бе, хора, вие, случайно, да не сте гладни, да ви направя по един сандвич?
СЛАВА:  Не, мерси.
ДУЧЕТО: Боже, Славо, седни, недей да стоиш права. Павле, предложи на момичето няк’во питие.
(Дучето най-после излиза. Слава продължава да стои. Павле я поглежда и й показва с ръка да седне. После става и тръгва към бюфета.)
ПАВЛЕ:  Седни. Какво ще пиеш?
СЛАВА:  Все ми е едно.
(Слава сяда на канапето. Павле сипва бърбън на Слава и на себе си. Отива до канапето, подава  на Слава чашата и сяда на фотьойла.)
ПАВЛЕ:  Заповядай.
СЛАВА:  Какво е това?
ПАВЛЕ:  Бърбън. Тукашното любимо питие.
(От кухнята се чува шум от чупене на чинии.)
ДУЧЕТО:  (от кухнята) Къде на пичка си майчина!?
(Трошенето продължава. В стаята влиза Дина, облечена в мъжка пижама на райета, току-що се е събудила. Потрива очи и отива до бюфета, сипва си бърбън.)
ДИНА: Дуче, чух те още от вратата, кретен такъв! Спри да ядеш с краката…
(Отива до фотьойла, за да седне. Вижда куфара. От кухнята отново се чува чупене.)
Страхувам се утре да вляза в кухнята. (Към Павле.) Павле, запали ми една цигара, моля те.
(Дина сяда във фотьойла, Павле й пали цигара. Влиза Дучето.)
ДУЧЕТО: (вижда Дина и вдига раменете) Пиперче, еби му мамата, какво да направя…
ДИНА: Занеси чиниите в пералната и пусни центрофугата, по-малко ще се чува.
ДУЧЕТО: Само ти можеш да оставиш всичките си чинии в мивката.
ДИНА:  Има две чисти в чекмеджето.
ДУЧЕТО:  В чекмеджето!?
ДИНА:  Крия ги от теб, за да има в какво да закусваме.
ДУЧЕТО:  Искаш ли сандвич?
(Дина отрицателно маха с ръка.)
Трябва да ядеш, много си отслабнала откакто се дипломира. Топ-формата е условие номер едно за творческо въображение.
ДИНА: За какво, за дрънкане и киснене в монтажната? Много творческо, няма що…
ДУЧЕТО: Обаче носи добри мангизи. (Втренчва се в Дина.) К’во е това кофти отношение към усмивките? Я да видя зъбките!
(Дина се смее изкуствено.)
СЛАВА:  Дуче, искам да ми покажеш стаята, изморена съм.
ДУЧЕТО: Веднага, веднага… Дина, Павле запозна ли те със Слава?
ДИНА:  Имах тази чест само с куфара й.
ДУЧЕТО: Тогава да разширим мирогледите. Това е Дина, това е Слава. Нашата Слава е от Босна, а Босна е онази свещена земя, нали знаеш, (Прекръства се.) от която нашият Рамбо (Показва към Павле.) тактически се е изтеглил в легендарната операция, наречена “Големото бегане”…
ПАВЛЕ:  Дуче!
ДИНА: Моля ви, оставете за утре вашите идиотски караници.
ДУЧЕТО: Както кажеш… (Към Дина.) Както знаете, Слава ще преспи тук. Надявам се, че нямате нищо против.
ПАВЛЕ: Даже и да имаме – какво от това, апартаментът и без това е на Димитрие.
ДИНА: Павле!
ДУЧЕТО: (към Павле, на майтап) И аз мразя наемодатели. (Смях.)
ДИНА:  (към Дучето) Момичето чака да й покажеш стаята!
ДУЧЕТО:  (към Слава) Тръгваме. (Слава  става, Дучето взима куфара й.) (към Дина) Приготви ли всичко за “рождения ден” на Клайд?
ДИНА:  Да.
ДУЧЕТО:  Отлично, още само теб да оправя, Славо…
СЛАВА:  Клайд е онзи съдия ли?
ДУЧЕТО:  Не, това е папагалът.
СЛАВА:  Папагалът!?
ДУЧЕТО: Чичко Дуче всичко ще ти обясни. ‘А’де да ти покажа стаята и най-после да се нахвърля на прехраната. Червата ми се залепиха за гръбначния стълб.
(Слава и Дучето отиват в другата стая.)
ДИНА: (след като са излезли) Наистина понякога прекаляваш с това натякване, че терена е на Димитрие. Човекът ни прие безплатно…
ПАВЛЕ:  Тебе е приел.
ДИНА: Колко пъти трябва да повтарям? Останах без пари! Какво можех да направя? Да се завърна в Прищина, или да спя на улицата, докато моето всемогъщо съкровище не се смили да слезе от босненските планини.
(Павле я поглежда и изпива питието.)
Ти ме научи, Павле, научи ме да съм зависима от теб.
(Дучето, минавайки към кухнята.)
ДУЧЕТО: Дина, пиперчето ми, защо не спиш в този късен час? Нали в онези твои поучителни списания пише, че сънят е много важен за кожата.
(Дина сваля чехъл от крака си и замерва Дучето. Той бяга в кухнята.)
ДИНА:  Казах ти да не ме наричаш така!
(Дина става и тръгва да си прибере чехъла, взима го, обръща се към Павле и излиза. В стаята влиза Дучето, носи чиния  със сандвичи и чаша мляко. Оставя ги на масата и отива да обърне вентилатора към себе си.)
ДУЧЕТО: Може ли? Ще лудна от тая горещина. Дина, откакто работи, си ляга с кокошките. Ебати, това би се отразило добре и на твоето безсъние, в смисъл да работиш в някоя фирмичка, да се пооправиш, адаптация и тем подобни… Питай Димитрие, той може да ти намери бачкане. Виж как вкара Дина в Националната Телевизия, музикална редакция, добра заплата, гала концерти. Веднага друг човек. Искаш ли сандвич?
(Павле мълчи. Дучето сяда на канапето. Започва да яде.)
Който не яде, по-малко сере, както поетично би се изразила дъртата ми Пиротянка. (Яде. Пауза.) А бе, ти още не си се обадил на вашите, че си пристигнал, нали? Ебати, сякаш Душановац е на другия край на планетата. Аз ще те закарам. Хората трябва да се превъртели от загриженост. Бас хващам, че всяка нощ зяпат телевизора и ровят по списъците със загинали.
(Още една дълга пауза.)
И к’во, сега си ми сърдит?
ПАВЛЕ:  Не съм ти сърдит.
ДУЧЕТО: Е, изръси някоя думичка тогава, няма да ти изсъхне устата. Аз тука се грижа за теб, водя ти мацка на терена, да те поизпоти малко, да свалиш тази температура, а ти така… Добре, добре…
(Павле става, отива до бюфета, сипва си бърбън, връща се до масата и сяда във фотьойла срещу Дучето.)
ПАВЛЕ:  Значи за мен си я довел. А Дина?
ДУЧЕТО:  То, сега… Дина. Дина спи.
ПАВЛЕ: Мерси, не искам да ти хабя стоката. Утре ще ти трябва за подмазване. Трябва да се построи онази перална.
ДУЧЕТО: Моите пари са чисти като момина сълза и  нямам нужда от изпирането на същите, така че подмятането ти не попадна в целта. Парцела си купих честно и върху него ще строя бензиностанция.
ПАВЛЕ:  С гробове в основите.
ДУЧЕТО: К’ви ти гробове, един единствен каменен кръст, на сто години. Де да знам к’ви кретени са го погребали там?
ПАВЛЕ:  Предполагам, че кретенското му семейство.
ДУЧЕТО:  Няма семейство. Адвокатът ми провери.
ПАВЛЕ:  И кой тогава те съди?
ДУЧЕТО: Безделни пенсионери от комшулука. Представи си, те почистват този гроб, палят свещи, правят задушници, а не знаят даже кой е този нещастник под земята. Дърто, суеверно… Да си го занесат хубаво, ‘дето му е мястото, на гробището, аз ще му купя парцел. Знаеш ли как го наричат хлапетата? Вождовачкият вампир.
ПАВЛЕ: И ти за туй на хлапетата, наместо кръст, бензиностанция. Може би и детска градина към нея?
ДУЧЕТО: Бензин, бензин. Т’ва, в нормалния свят се сипва от едни неизвестни нам, много странни по форма, маркучовидни уреди, а у нас от бутилки от Кока-Кола.
ПАВЛЕ:  Ето ни шанса да доживеем някаква еволюция.
ДУЧЕТО: Ето го. Ти к’во искаш от мен? Да ме ебаваш като… (Рязко слага чашата на масата и обръща чинията, така че сандвичът пада на пода.) Яж лайна сега, Дуче… (Събира останките от сандвича.) Никой не смее да прави пачки, защото господинът “там далече” си е окървавил гащите? Не ми ги пробутвай на мен, а на този, за който си ги окървавил. Аз успях да избягам от воените ченгета, а ти не. И двамата искахме от Димитрие да ни търси връзки. Защо на теб не ти е намерил, питай него, а не мен. Аз в това отношение съм чист, чист! Нищо не чувам, не виждам и се правя на ударен! (Слага останките от сандвича в чинията и тръгва към стаята. Спира за миг, обръща се към Павле.) Между другото, и ти, Павле, се правиш на ударен.
(Дуче отива в стаята. Павле сяда пред телевизора.)
ТЪМНИНА


ОСМА КАРТИНА
Слава по бели гащички и дълга фланелка. Стои пред огледалото. В очите и смес от безсилие и омраза. Тялото й се гръчи. Първо бавно, после все по-силно и по-бързо дъхти. Подпира се с ръце на огледалото. Цялото й тяло се увива. Дъхането се превръща в крясъци, викове, в болезнена наслада. Накрая, отпуснато пада на пода. Тишината се разкъсва от звука на свирката на влака. Слава посяга с ръка към източника на звука.
ТЪМНИНА


ДЕВЕТА КАРТИНА
Стая в апартамента на Димитрие. Тъмнина. Вижда се светлина от включен телевизор и се чуват изстрели, взривове, човешки викове. Това е звук от филма “Пясъците на Иво Джима”, който върви по телевизията. Шумът е събудил Дина. Тя влиза в стаята сънена и сърдита.

ДИНА:  За Бога, ще ме оставите ли да спя тази нощ…
(Дина вижда Павле, заспал на канапето. Замълчава. Над Павле стои Димитрие, гледа го и мълчи. Дина отива до канапето  и покрива Павле с покривката. Иска да загаси телевизора, но Димитрие не й позволява.)
ДИМИТРИЕ: Най-после заспа.
ТЪМНИНА




ДЕСЕТА КАРТИНА
Лятото на 1886 г. Вождовачка поляна. Смиляна и Младен. Главата на Младен е в скута на Смиляна. Тя плете венец от цветя. Горещо е, следобедното слънце пържи.

СМИЛЯНА:  Спиш ли?
МЛАДЕН:  Не, само ми е хубаво да мълча така.
(Смиляна избръсва пот от челото си.)
СМИЛЯНА: И след обяд пържи. Баща ти ме е търсил днес в интерната.
МЛАДЕН:  Вуксан? (Надига се.) Той от къде знае за теб?
СМИЛЯНА:  Някой трябва да му е казал.
МЛАДЕН:  Кой?
СМИЛЯНА: Хора минават по този път, покрай поляната и гледат. А ти не си ли му казвал?
МЛАДЕН:  Не съм.
СМИЛЯНА:  Защо не си?
(Младен става, пали цигара. Дърпа от нея, силно.)
МЛАДЕН:  И какво искаше Вуксан?
СМИЛЯНА:  Дошъл да ме пита ще се омъжа ли за теб.
МЛАДЕН:  Какво има да те пита той?
СМИЛЯНА:  Баща ти е.
МЛАДЕН:  Постоянно си вре носа, където не му е мястото.
СМИЛЯНА:  Казах му, че искам.
(Младен спира. Гледа в Смиляна, стройна, млада, хубава.)
МЛАДЕН:  Смиляна…
(Младен коленичи до нея, хвърля цигарата, хваща ръката й, целува дланта й и я слага на бузата си. После минава с пръстите си през черната й, гъста коса. След това силно привлича главата й към своята и започва да я целува, докосва гръдите й, иска му се да я обхване наведнъж цялата, с едната си ръка. Тя се съпротивлява.)
СМИЛЯНА:  Недей, Младене, някой ще ни види. Ден е. (Той продължава да я целува и да я докосва. Тя се отбранява, отдръпва се.) Недей! (Става, оправя се, с гръб към него.) Недей още. (Пауза. Смиляна се обръща към Младен. Навежда се, взима венеца от цветя, който е изплела, и го слага на главата на Младен. Погалва го.) Трябва да тръгвам.
(Смиляна си отива. Младен остава сам. Диша тежко. Удря с ръка в земята.)
ТЪМНИНА


ЕДИНАЙСЕТА КАРТИНА
Лятото на 1995 г. Стая в апартамента на Димитрие. Ден. Бръмчи вентилаторът. Влиза Дина. Изморена е. Хвърля чантата си на канапето, сипва си един бърбън и включва СD-плейъра. Чува се песента “Бука” (“Шума”) на групата “Дисциплина кичме”. Сяда и изпива питието си. От стаята се чува гласът на Димитрие.

ДИМИТРИЕ: Спя!
(Дина усилва звука. Взима цигара от чантата си и я  запалва. Влиза Димитрие само по бельо, шарени “боксерки”, сънен. Отива до плейъра, нещо говори но не се чува от силната музика.)
ДИНА:  Това е за снощните ти гости.
(Димитрие откача захранващия шнур от усилвателя, взима го със себе си, показва среден пръст на Дина и излиза. От кухнята влиза Павле, препасан с готварска престилка, в ръка държи вилица.)
ПАВЛЕ: Ако си приключила с ритуала на биоритмичните сблъсъци, бих искал да си поговорим…
ДИНА: Докато той сутринта спеше, аз се дървих в онази лудница от редакцията, където има пет стола и двадесет души, (Вика, за да я чуе Димитрие.) и то след нощта прекарана с машината за шум наречена Дучето! (Към Павле.) А къде са те двамата?
ПАВЛЕ:  Слава и Дучето отидоха в центъра.
ДИНА: Не съм мигнала от тях снощи, особено след като си легнаха. Мъртва съм за сън, а следобед пак трябва да съм на работа, чак в Кошутняк. Павле, струва ли ми се, или ти наистина готвиш?
ПАВЛЕ:  Не ти се струва.
ДИНА:  Павле! Да не са…?
(Дина става и бегом отива в кухнята. От кухнята се чува радосния й вик, след което бързо се връща в стаята и целува Павле.)
Калмари във фритюрник. Ти си едно голямо сърце! Аз ще сервирам.
(Тръгва обратно към кухнята.)
ПАВЛЕ:  Дина, моля те, чуй ме…
ДИНА: (от кухнята) И лимон, и вино… И чесън! Днес няма целувки…
ПАВЛЕ:  Дина, опитвам се да ти кажа нещо!
(Още един радостен вик. От стаята си излиза Димитрие, все още по бельо, сънен и нервен. Тръгва към кухнята.)
ДИМИТРИЕ: (към Павле) Пиши я мъртва.
(Павле оставя вилцата на масата, сваля престилката си  и я хвърля на канапето. Отива до бюфета и си налива един бърбън.)
ДИНА: (от кухнята) Димитрие, ти си се събудил. Хей, виж какво имаме за обед. Димитрие, какво правиш…? Майтапих се, хей… Димитрие!
(Димитрие изнася Дина от кухнята, хванал я с едната си ръка и я носи към банята.)
Имам монтаж следобед, ще ме намачкаш.
ДИМИТРИЕ: Селяните цяла нощ се ебаваха с мен на магистралата…
ДИНА:  А Дучето цяла нощ еба курвата…
ДИМИТРИЕ: Това е плеоназъм.
ДИНА:  Къде ме носиш?
ДИМИТРИЕ: И нощес ме чака същият купон…
ДИНА:  Нима ще ме…? Ти не си нормален.
ДИМИТРИЕ: Трябва да спя!
ДИНА:  Не  искам под душа. Павле, защити ме!
(Димитрие отнася Дина в банята.)
ДИНА: (от банята) Пусни ме поне да се съблека, какво ще облека после за работа.
(От банята се чува как Димитрие пуска водата.)
ДИНА:  (от банята) Не студена!
(Дина кряска. От банята излиза Димитрие, минава покрай бюфета, пътьом взима от Павле чашата и му изпива бърбъна. Отива в стаята  си. В стаята върхлита Дина. Цялата е мокра.)
Идиот! Ше те убия!
(Дина тича към стаята на Димитрие. Чуват се крясъци, кавга. Павле излиза от апартамента.)
ТЪМНИНА


ДВАНАЙСЕТА КАРТИНА
Лятото на 1886 г. Вождовачка поляна. Смиляна е коленичила на земята. Нежно я докосва с ръце. Оглежда се в нея. Взима буца пръст и я размазва по тялото си, по гръдите, по лицето. Диша тежко. В далечината се чува звук от свирката на влака.
ТЪМНИНА


ТРИНАЙСЕТА КАРТИНА
Стая в апартамента на Димитрие. Вечер. Дина и Дучето, облечени по-тържествено, стоят до кафеза, в който е Клайд. Държат вдигнати чаши с бърбън и пеят песничката за рождения ден на папагала. На канапето седи Слава и пие. Прекрасната й нова бяла рокля я прави по-нежна. От шума не се чува бръмченето на вентилатора.

ДИНА И ДУЧЕТО: Happy birthday to you,
happy birthday to you,
happy birthday dear Klajd,
happy birthday to you!
(Смях. Чукат се с чаши, изпиват бърбъна. Вече са малко подпийнали.)
ДУЧЕТО:  Толкова много приготовления и – нищо.
ДИНА:  А аз исках да видя как изглежда този ваш съдия…
ДУЧЕТО:  Нисък, въздебеличък, сухар…
ДИНА:  Прилича на Димитрие. (Смях.)
ДУЧЕТО: Как ли се наслаждава сега нашият Димитрие на изпаренията от асфалта и на обмена на мисли с трудолюбивите селяни?
ДИНА: Кърви на барикадите! (Смях. Дучето включва CD плейъра. Бавна песен, за танц.) Охоо, станахме романтични.
ДУЧЕТО:  (театрално коленичи пред Дина) Мъжете канят.
ДИНА:  (уж възхитена) Най-после.
(Дина се смее, те танцуват. Дучето я е притиснал здраво до себе си.)
ДИНА: Значи, всичко се отлага за следващия петък.
ДУЧЕТО:  А-ха.
ДИНА: Не знам само какво оправдание да измислим за следващия случай.
ДУЧЕТО: Ще купим още един папагал. (Смях.)
(Дучето се смее. Дина повдига високо чаша. Дучето, танцувайки, взима шишето с бърбън и налива в движение на Дина. Бърбънът се разлива около тях.)
ДИНА:  И къде с нея до тогава? (Показва към Слава.)
ДУЧЕТО:  Ще намеря вече къде.
ДИНА:  Добра ли е?
ДУЧЕТО:  Е… не съвсем.
(Дучето стяга Дина още по-силно, взира се в лицето й. Дина е неестествено, театрално весела.)
ДУЧЕТО:  А, бе, тоя молец знае за какво го викаме. Не е тъп. Обожавам  купоните ти. Славо, как си прекарваш?
(Слава само кимва с глава и изпива питието на екс.)
ДИНА:  Тя вече се е напила. А аз още не! Сипи ми, Дуче, сипи!
(Дучето налива на Дина. Слава вече е отпусната на канапето. Задрямала е. Дина и Дучето тацуват все по-страстно.)
ДУЧЕТО:  Търсих те днес, към пет, на работата.
ДИНА: Ти? Защо?
ДУЧЕТО: Така… Нямах какво да правя, докато Слава беше на фризьор. Нямаше те. Срещнах се с главния ти редактор.
ДИНА:  Така ли? И той, какво каза?
ДУЧЕТО:  Казва, че си едно чудо.
ДИНА: Чудо беше на какво приличах, когато пристигнах на работа.
ДУЧЕТО:  Не разбирам?
ДИНА:  Събудих Димитрие и той ме заля със студена вода.
ДУЧЕТО:  Къде?
ДИНА:  Във ваната, къде иначе.

ДИНА: Тогава не ми беше ни най-малко до смях. За щастие, монтажистът не се появи, та използвах случая…
ДУЧЕТО:  Да отидеш до търговския център.
ДИНА: Което се вижда от приложеното. (Показва новата си рокля.) Димитрие се прееба малко, когато ми даде пълномощно за разплащателната си сметка. Пуснах десет чека.
ДУЧЕТО:  Всичко за красотата ти.
(Дучето пуска ръка на задника на Дина, тя го поглежда и му маха ръката.)
ДИНА:  Бях и при лекаря.
ДУЧЕТО:  При нашия  кръвопиец?
ДИНА:  Да, при него.
ДУЧЕТО: (имитира гласа на доктора) “Дуче, приятелю, в кръвта са скрити всичките отговори!” Този или е в комбина с някоя кръвна банка, или е вампир. (Спира.) Дина!
ДИНА:  Какво?
ДУЧЕТО:  Ама, ти си настинала от студената вода!
ДИНА:  Изчезвай.
ДУЧЕТО: Не си. Слава тебе, Господи. Значи е било малка куртоазна визита при доктора, подтикната от нуждата към култура на здравеопазването. Цивилизовано, много цивилизовано. Да продължим в ритъма на танцовата музика.
ДИНА:  Внимавай, настъпваш ме.
ДУЧЕТО: Аз! Това е клевета… а ако няма клевети хич, Дучето не е никакъв пич.
(Дина не издържа и се разсмива.)
ДИНА:  Ама, че си дърдорко.
ДУЧЕТО:  Елоквенцията (красноречието) е за посветените!
ДИНА:  За това ли те нарекоха Дучето?
ДУЧЕТО:  Не, к’во общо има това?
ДИНА:  Мислех си Дуче… Мусолини, и той се насираше от дърдорене.
ДУЧЕТО:  А, това ли… А, не, няма никаква връзка.
ДИНА:  А какво?
ДУЧЕТО:  Знаеш ли, аз като хлапе бях много дебел…
ДИНА:  Pretty face бил дебел?!
ДУЧЕТО: Да, да… Бях само едно голямо дупе, (Отново пуска ръка към задника на Дина, тя не реагира.) и ме нарекоха Дупчето.
ДИНА:  Дупчето!
ДУЧЕТО:  С времето онова “п” се загуби и  така…
ДИНА:  Дупчето… (Смях.) Сега се нахендри сам. Дупче, Дупче, Дупче!
(Продължават да танцуват. Изведнъж, музиката спира.)
ДИНА: Кой изгаси музиката? Нали им нареди на музикантите да свирят без пауза?
ДУЧЕТО: Изрично им го напомних. Да видим к’во казва шефът на оркестъра.
(Дучето отива до плейъра. Дина си сипва ново питие и застава до Слава. Гледа я. Слава спи.)
ДИНА:  Спи.
ДУЧЕТО:  Ама, тия японци и те са почнали да правят ментета…
ДИНА:  В тази рокля изглежда толкова нежна.
ДУЧЕТО:  Ебати, усилвателят е отишъл на кино.
ДИНА:  Кой би предположил, че е курва.
ДУЧЕТО: Имам идея. Да отидем до “Платото”, там има музика на живо, имат и пиано.
ДИНА:  Хубава е, нали?
ДУЧЕТО:  И пияна, а ти още не си.
ДИНА:  Все пак, да изчакаме Димитрие и Павле.
ДУЧЕТО: На Димитрие спокойно можеш да не разчиташ, селяните са много твърдоглав вид. А, колкото до Павле, той сигурно се е запил с братята си по оръжие в някаква клаустрофобична кръчма, изпълняваща естетическите им изисквания, в случай, че прилича на войнишка лавка. Тази евокация на спомени, скъпа моя, може да е много продължителна. Нима ще ги чакаме без музика? И пиячка вече няма.
ДИНА:  Всичко ли сме изпили?
ДУЧЕТО:  (показва към полупразното шише бърбън) Почти.
ДИНА: Тая (Показва към Слава.) попива бърбъна като гъба. (Смях.)
ДУЧЕТО:  Къде е телефонът да запазим маса?
(Дина свива раменете.)
ДУЧЕТО:  Творчески хаос.
ДИНА:  Следи жицата.
(Дучето отива до телефония контакт и, следейки жицата, отива в стаята на Дина.)
ДИНА: (извиква след Дучето) Ще ми дадеш ли да спъна сервитьора?
ДУЧЕТО:  (влиза, носейки телефон) Ако ми свириш.
ДИНА:  Какво?
ДУЧЕТО:  Хачетурян.
ДИНА: Токата. (Смях.) А ти ще сипеш цветя по пианото… И кристални сълзи, и златен кораб… Ще го спъна насред “Платото”, пред шефа му. Отивам да си оправя грима.
ДУЧЕТО:  Побързай.
ДИНА:  Дупчето, Дупчето, Дупчето!
(Дина отива в стаята си, с пиянски смях. Дучето телефонира.)
ДУЧЕТО: Дупчето, Дупчето… Ало, “Плато”? Църни, ти ли си? Дупче…ъъъ, Дучето. Трябва ми маса… Дреме ми за блъсканицата, искам маса.
(Телефонната жица се е омотала около кафеза на Клайд и кафезът пада на земята.)
ДУЧЕТО: Да еба мам ти… Не на теб, бе, на птицата… Хвърчаща!… За двама, да… Ще се видим.
(Оставя слушалката и вдига кафеза. Слава се е събудила от шума.)
СЛАВА:  Какво става?
ДУЧЕТО:  Нищо, птицата падна. Спи!
ТЪМНИНА


ЧЕТИРИНАЙСЕТА КАРТИНА
Младен, войник от сръбската войска, няма дясна ръка и видимо куца. Някакава тъга го е обхванала. Спира, вижда Павле. Павле и Младен дълго се гледат, след което Павле излиза. Младен тръгва към Смиляна, която е на поляната. Сяда до нея.

МЛАДЕН: Воденичарят ми рече, че нощес няма да има никой във воденицата.
СМИЛЯНА: Младене, знаеш, че не мога да излизам нощем от къщи.
МЛАДЕН:  Денем  не щеш, нощем не смееш…
СМИЛЯНА:  Ако ме изгонят, къде ще ходя?
МЛАДЕН:  Нямаш къде да се завърнеш ли?
СМИЛЯНА:  Нямам.
МЛАДЕН:  Би могла…
СМИЛЯНА:  Какво, Младене?
МЛАДЕН:  Обичаш ли ме ти мене?
СМИЛЯНА:  Обичам те.
МЛАДЕН:  Даже и такъв, какъвто съм?
СМИЛЯНА:  А какъв си?
МЛАДЕН:  Какъв. Недъгав, без ръка и без мъжка сила...
СМИЛЯНА:  Нека. Аз и така те обичам.
МЛАДЕН:  Защо?
СМИЛЯНА:  Защото мога.
МЛАДЕН:  Ти можеш, а другите не могат.
СМИЛЯНА:  Аз мога!
МЛАДЕН: Какво можеш, да призовеш дъжда да ми залее чуканчето, та да ми порасне нова ръка и здрав крак? Даже и да успееш да го призовеш, тази земя е ялова, Смиляна, ялова!
СМИЛЯНА:  Нека да е ялова, но е моя.
МЛАДЕН: Ако не те взема за жена, деца да ми народиш, Вуксан ще даде цялото имение на чичо ми.
СМИЛЯНА:  Ами, тогава, вземи ме.
МЛАДЕН: Обичаш ли ме, Смиляна?
СМИЛЯНА: Сто пъти ме пита днес…
МЛАДЕН:    И сто пъти ме излъга. С мен не щеш във воденицата, а с Вуксан би отишла.
СМИЛЯНА: Младене, излъгали са те…
МЛАДЕН:    Кой? Очите ми. Ушите ми. В тях не съм недъгав, Смиляна.
СМИЛЯНА: И Вуксан иска същото – свой човек да станеш. Да не се луташ цял живот по чуждото, като имаш свое. Къде ще ходиш без земя, при чичовото огнище ли?
МЛАДЕН:    Земята да взема, а себе си да загубя, това ли искаш?!…
СМИЛЯНА: Трябват ви наследници!
МЛАДЕН:    На мен синове ми трябват, не братя!
СМИЛЯНА: И какво съм виновна аз?! Какво?!
МЛАДЕН:    Права си, не ти започна тази война. (Тръгва, рязко, от поляната.)
СМИЛЯНА: Младене, спри…
МЛАДЕН: Обичаш ли ме, Смиляна?... Погледни ме! Обичаш ли ме?
(Смиляна е свела поглед. Мълчи.)
ТЪМНИНА


ПЕТНАЙСЕТА КАРТИНА
Лятото на 1995 г. Стая в апартамента на Димитрие. Малко след полунощ. Телевизорът е включен на сателитната програма МСМ. Влиза Павле. Носи семки “Бар” за папагала. Отива до кафеза на Клайд. Кафезът е покрит. От кухнята влиза Слава. Носи чашка за кафе. Облечена е в дълга фланелка, под която има само бели, дантелени гащички. Вентилаторът упорито духа.

СЛАВА: Извинявай, че съм така облечена. Не знаех, че си се прибрал.
ПАВЛЕ:  Всичко е наред. Клайд спи.
СЛАВА:  Аз го покрих. Аз, все пак, ще ям в кухнята.
ПАВЛЕ: Недей, седни тук. Имам нужда от компания. Къде са другите?
СЛАВА: Димитрие и нощес е дежурен на магистралата, а Дучето и Дина излязоха. Плейърът им се развали.
ПАВЛЕ:  И тръгнаха да търсят музика.
СЛАВА:  Нещо такова.
ПАВЛЕ:  Вие, значи, и без съдията чествахте рождения ден?
СЛАВА: Те честваха. Аз бях… (показва към чашката.) …изморена.
ПАВЛЕ:  И аз съм… изморен. Какво е това?
СЛАВА: Доматена чорба. Свикнала съм така, от чаша. Искаш ли и на теб да ти сипя.?
ПАВЛЕ:  Обикновено изтрезнявам сутрин.
СЛАВА:  Аз, пък, преди спане.
ПАВЛЕ: Да не сменяме навиците си. Ще взема някакъв алкохол,ако е останало.
СЛАВА: Останало е още малко бърбън в шишето. Да ти налея ли?
ПАВЛЕ:  Сам ще си налея. Яж.
(Слава сяда на канапето  и започва да яде. Павле оставя семките “Бар” на масата, налива си питие и сяда във фотьойла.)
СЛАВА:  Тези семки за Клайд ли ги донесе? (Показва към семките.)
ПАВЛЕ:  Да. Не искам да го събуждам.
СЛАВА:  Клайд е хубава птица.
ПАВЛЕ: Беше хубав, когато го получих от Дина за дипломирането. Него и Бони.
СЛАВА:  Бони?
ПАВЛЕ:  Неговата женска папагал... чица. Бони и Клайд.
СЛАВА:  Какво стана с нея?
ПАВЛЕ: Избягала от кафеза и се ударила в стъклото на прозореца. Знаеш ли, че птиците нямат така нареченото трето око, нямат усет за… Говоря глупости. Как беше купона?
СЛАВА:  Весел.
ПАВЛЕ:  С Дучето тържествата винаги са весели.
СЛАВА:  Аз мога и сама да празнувам, когато намеря повод.
ПАВЛЕ: В прослава на Слава! (Павле прихва в смях.) Да пием за това. Честит рожден ден!
(Слава приема поздравлението сдържано, но все пак се чукат, той с бърбън, тя с чаша доматена чорба.)
СЛАВА: Знаеш ли, че си първия човек, който някога ми е честитил рождения ден. Вярно, че закъсня почти два месеца…
ПАВЛЕ: Няма да говорим за тъжни неща. Колко години навърши?
СЛАВА: Нали каза, че няма да говорим за тъжни неща? Двадесет и една.
ПАВЛЕ: И това е тъжно за теб? Какво да кажа аз, на осемнайсети декември ще навърша цели двадесет и седем. Антична трагедия! Виж, ако беше в Америка, чак сега щеше да навършиш пълнолетие.
СЛАВА:  За съжаление, не съм в Америка.
ПАВЛЕ: За съжаление. Въпреки, че тук си узряла по-бързо. Юридически погледнато.
(Павле и Слава се споглеждат и казват в един глас.)
СЛАВА и ПАВЛЕ: За съжаление.
(Смях.)
ПАВЛЕ:  Наистина…
(Павле запалва друга цигара, въпреки че първата му все още гори в пепелника.)
СЛАВА:  Нервен ли си нещо?
ПАВЛЕ:  Не, защо?
СЛАВА:  Цигарата ти все още гори.
(Павле загасва неизгорялата цигара.)
СЛАВА:  Дина искаше да те изчака…
ПАВЛЕ:  Дина винаги е искала да ме изчака.
СЛАВА:  Дучето казва, че си бил в Босна.
ПАВЛЕ:  Бях.
СЛАВА:  Доброволец?
ПАВЛЕ:  Не.
СЛАВА:  Като какъв тогава?
ПАВЛЕ:  Заради личната карта и месторождението – Зеница.
СЛАВА:  Зеница?
ПАВЛЕ: Моя дъртия беше машинен инженер. Работеше известно време в комбината в Зеница.
СЛАВА:  Мислех,че си белградчанин.
ПАВЛЕ: В Белград живея от петата си година. Бях при Дина на купон в студентското градче. Прибра ме воената полиция на Република Сръбска и ме запрати обратно в родния ми край, всъщност, малко по- на запад. Нали всичко това е светата сръбска земя?
СЛАВА:  Но нали в личната ти карта пише постоянен адрес?
ПАВЛЕ: Беше с нова дата. Валидността на старата ми лична карта беше изтекла и си извадих нова. Това им бе достатъчно. А и тук бях в черния списък още отстудентските протести през ’92-ра.
СЛАВА:  Не разбирам?
ПАВЛЕ: Злопаметност. Една вечер бях ТВ звезда, в новините. “Колеги, не позволявайте някакви Освалди, Ковачи и Паравини да вкарат сръбския народ в гражданска война!” Имаше и мои снимки.
СЛАВА:  Паравина не е сръбска фамилия.
ПАВЛЕ: И те така мислеха, умните ми колеги, които скалъпиха текста. А, всъщност, на Освалд фамилията му е Булатович, на Олга Ковач  дядо й е загинал като сръбски доброволец на солунския фронт, а моя дядо – още в междусъюзническата война. И аз се опитах да загина в тази, но изневерих на вековната традиция.
СЛАВА:  Извинявай, не съм искала да ти…
ПАВЛЕ:  Няма нищо, такова е шибаното време.
СЛАВА:  Убивал ли си?
ПАВЛЕ:  Не си спомням… Освен ако…
СЛАВА:  Освен ако?
ПАВЛЕ:  Понякога си спомням.
СЛАВА:  Само понякога?
ПАВЛЕ: Само понякога. Нека оставим мен за малко настрани. Хайде, за разнообразие, да поговорим малко за теб.
СЛАВА:  Ако ми дадеш една цигара.
ПАВЛЕ:  Естествено.
(Павле пали цигара на Слава.)
СЛАВА:  Да насоча ли лампата в лицето си?
ПАВЛЕ:  Може и така.
СЛАВА:  Заповядай. Първият въпрос.
ПАВЛЕ:  Защо си курва?
СЛАВА: (кашля от дима на цигарата) Трябва да си призная, че беше много директно.
ПАВЛЕ:  Може ли да преформулирам въпроса в по-мека форма?
СЛАВА:  Няма нужда. Дойдох в Белград да следвам…
ПАВЛЕ:  Какво?
СЛАВА: Приложно изкуство, което, между другото, нямаше и къде да приложа. После при нас започна войната, нашите нямаха пари да пращат, повторих една година  и така…
ПАВЛЕ:  Само това ли...
СЛАВА: Не съвсем. Майка ми - болна от диабет, сетра ми - в основно училище, баща ми - на фронта... Инсулинът е скъп, нали знаеш?
ПАВЛЕ:  А най-старата професия – най-платената.
СЛАВА:  Да, така е.
ПАВЛЕ:  Вашите знаеха ли с какво се занимаваш?
СЛАВА: Баща ми винаги е казвал, че красотата ми е моето предимство. Майка ми мълчеше. Когато и двете със сестра ми загинаха в бомбардировките, баща ми ме потърсил в Белград. Искал е лично да ми съобщи. Тогава разбрал.
ПАВЛЕ:  И?
СЛАВА: Нищо не ми каза. Само ме целуна по челото. Същата вечер застреля сводника ми в хотел “Москва” и после… Чух изстрелите, първо един… после втория…
ПАВЛЕ:  Била си в хотела?
СЛАВА:  Бях в хотелската стая, с клиент!
(Пауза. Слава взима чашата и я пълни с бърбън. Пие наведнъж. Павле иска да я погали по косата, тя му отблъсква ръката.)
Сега е твой ред. Какво си спомняш?
ПАВЛЕ: През зимата, за кратко, превзехме града. Моят взвод беше на първа линия. Когато влязохме в къщата, видях в стаята, на леглото, лежи едно момиченце. Беше хубаво, точно така, беше красиво. Около нея стояха други момичета, жени. Една жена плачеше. Майка й. Леглото на момичето беше цялото в кръв. Не е била на повече от дванайсет.
СЛАВА:  Войнишки бардак?
ПАВЛЕ: Да. После нашите докараха момичета от града – мюсюлманки, в същата тази къща... И тук, пред очите им, на тези дето преди това бяха… изнасилвани... Нашите жени се кефиха  на това, което и на тях им бяха направили.
СЛАВА:  Какво стана с момичето?
ПАВЛЕ: След два дни почина от възпаление. Същата вечер, майката на момичето хвана едно такова същото момиче, като нейното, още не пораснало за фереджето. Доведе го и накара един пиян войник от нашите да изнасили малката, в кревата, в който бяха изнасилили нея и дъщеричката й. Когато влязох в стаята, я видях как гледа. Зъбите й бяха толкова стиснати, че си помислих, че ще се строшат. Това, което видях в очите й… Наслаждаваше се на писъците на това дете. На моя боен другар му счупих гръбнака, с един удар. Жената скочи върху мен. Крещеше като луда. През цялото  време крещеше. После се измори и млъкна... Момичето изнесох навън, през прозореца. Щом я пуснах, избяга в тъмнината. Същата вечер получихме нареждане за изтегляне.
(Дълга пауза.)
СЛАВА: Димитрие ми обеща двойна сума, ако успея да те вкарам в леглото. За да ни хване Дина.
(Павле обръща гръб на Слава. Тя го доближава, прегръща го.)
Трябват ми тези пари. Искам да избягам от тук. Не мога повече, не мога…
(Слава отпуска глава на гърба на Павле. Павле се обръща към нея. Погалва я по косата, бузите, усните…)
ПАВЛЕ:  Дучето знае ли за това?
СЛАВА:  Знае.
ПАВЛЕ: Дина е с него. Достатъчно е да му пуснеш съобщение на пейджъра и ще си получиш парите.
СЛАВА:  Знам, че мислиш, че съм… Бих искала тази вечер…
ПАВЛЕ:  Недей.
СЛАВА:  Разбирам.
ПАВЛЕ:  Не разбираш.
СЛАВА:  Чувстваш ли тъга?
ПАВЛЕ:  Не.
СЛАВА: Нито пък аз. Сякаш всичко, което е трябвало да бъде тъжно в моя живот, вече се е случило и сега само чакам края…
(И Слава докосва с ръка усните на Павле.)
Едва чакам, Павле.
(Дълго се гледат. Целуват се. В далечината се чува влак.)
ТЪМНИНА



ШЕСТНАЙСЕТА КАРТИНА
Лятото на 1995 г. Хотелска стая. Преди разсъмване. Дучето лежи сам в двойното легло. Чува се звук от пейджъра, заглушено, някъде из стаята. От банята излиза Дина, облечена в същата рокля от снощи. Ципът на гърба й е разкопчан. Гримирана е и е стегната. Отива към Дучето, обръща му гръб.
ДИНА:  (слагайки фибата в косата) Закопчай ме, закъснявам.
ДУЧЕТО:  За къде?
ДИНА:  За работа.
ДУЧЕТО:  В неделя на работа…
ДИНА:  Закопчай ме!
ДУЧЕТО:  Лягай да спиш, моля те и загаси този будилник.
ДИНА: В хотелите няма будилници, това е пейджърът ти. (Показва му разкопчания цип.) Хайде!
ДУЧЕТО: (закопчвайки ципа й) Да ми ебат всичко, ако си читава! Къде е… Къде ми е  пейджърът?
ДИНА:  Не знам къде ти е. Закопчай ме, изкривих  си гръбнака.
ДУЧЕТО: Как не знаеш… Намери го, унищожи го, извикай “руум сървис”…
ДИНА:  Майната ти!
(Дина става с наполовина закопчан цип. Търси пейджъра на Дучето из неговите дрехи, които са разхвърляни навсякъде из стаята.)
ДУЧЕТО:  Да му сера и на пейджъра и на деня, в който го купих…
(Дучето слага възглавница през глава. Дина е намерила пейджъра.)
ДИНА: Ей ти го в гащите. Хайде сега, закопчай ме. (Изгасва алармата на пейджъра. Наглася се да й закопчае роклята.)
ДУЧЕТО:  Прочети ми.
ДИНА:  Не ме ебавай повече, моля те.
ДУЧЕТО:  Чети ми, чети…
(Дучето се обръща към нея, да я закопчае. Задникът й е на височината на лицето му. Захапва я по задника. Тя извиква.)
ДИНА:  Говедо!
ДУЧЕТО:  Ням, ням…
(Дина чете съобщението от пейджъра. Изненадана е, изплашена.)
ДИНА:  Какво е това… Какво е това, Дуче?!
ДУЧЕТО:  Сутрешният вкус на задник по усните ми.
ДИНА:  Вие не сте нормални…
ДУЧЕТО:  Само малко те ръфнах…
ДИНА:  Не сте нормални!!!
(Дина хвърля пейджъра по Дучето, улучва го в главата и, тичайки, излиза от стаята.)
ДУЧЕТО:  Ау, курво, мама ти да еба луда…
(Дучето тръгва след Дина. Изведнъж чува писъка на Дина. В стаята влиза Купето, в едната му ръка е пистолет със заглушител, с другата държи Дина през устата. Дучето спира.)
КУПЕТО:  Много обичаш чужди неща, братко.
ДУЧЕТО:  Купе!
(Дучето посяга към масата, където е пистолетът му.)
КУПЕТО:  Спри! Ще й пръсна черепа.
(Дучето спира за миг. Пауза. После рязко опитва да грабне пистолета. Купето стреля в Дучето. Дучето пада. Дина се съпротивлява. Купето я хвърля на леглото и тръгва към нея. В ръката му е пистолета.)
Да не си гъкнала.
ДИНА:  Няма, няма… Ще мълча.
(Купето я гледа, доближава я бавно. Дина е изплашена, но се контролира. Роклята й е наполовина закопчана. Белите й рамене са голи. Диша забързано. Изведнъж протяга ръце към Купето. Той оставя пистолета, сваля якето си и бронежилетката. Целуват се. Дина го захапва по устната, той изписква.)
КУПЕТО:  Да ви еба мамичката сръбска!
(Дина ставя бързо, взима пистолета на Дучето от масата, стреля по Купето и той пада мъртъв. Дина се тресе, но мълчи. Не писка, сякаш се инати. Поглежда към огледалото. В далечината се чува звук на свирката на влака.)
ТЪМНИНА


СЕДЕМНАЙСЕТА КАРТИНА
Апартаментът. В стаята  липсват някои дреболии. Павле стои до прозореца. В ръката си държи шише бърбън "Four roses". Пие от шишето. Вече е малко подпийнал. Чува се само бръмченето на вентилатора. В стаята влиза Димитрие, задъхан и нервен. Вижда Павле.

ДИМИТРИЕ: Къде е?
ПАВЛЕ: (гледа в шишето с бърбън) Четири рози. Малко ти бе едната, с която те закичиха.
(Димитрие отива до стаята на Дина. Вижда, че е празна.)
ДИМИТРИЕ: Къде е Дина, Павле?
ПАВЛЕ: Едно, все пак, трябва да се признае, бая си ги одрусал. Апартамент, шофьор…
ДИМИТРИЕ: (връща се от стаята) Взела е багажа си.
ПАВЛЕ:  А ние с теб им искахме оставките. Ебати, на тяхно място и аз нямаше да я подам…
ДИМИТРИЕ: Тук ли беше когато тя взе багажа си? Тогава ти ще трябва да ми отговориш на някои въпроси.
ПАВЛЕ: И ти не би я подал, ако не ти се беше наложило. Но ти снощи я подаде, ей така, естествено - по нареждане. Слушах сутрешните новини… Ти беше ударната новина тази сутрин…
ДИМИТРИЕ: (хваща Павле за сакото и го хвърля на фотьойла) Стига си дрънкал! Слушай ме сега! Обади ми се твоят лекар. Съобщи ми резултатите.
ПАВЛЕ: Много прозрачен номер, бе. На селяните – ченгета, на теб – вината, ситуацията изчистена, ти - доволен, правдата - доволна… Сега само да преминеш в опозицията и кръгът е затворен. Преебаха те селяните...
ДИМИТРИЕ: Направи ли го…?
ПАВЛЕ:  Не съм чукал Слава, ако това те интересува, но не се бой, бяхме в леглото, когато Дина дойде.
ДИМИТРИЕ: Дреме ми за Слава. Спа ли с Дина, откакто си тук?
ПАВЛЕ:  С твоята или моята Дина?
ДИМИТРИЕ: Имаш СПИН, бе, човек. Не се ебавай с това!
ПАВЛЕ:  Ти си спал с нея, приятелю! Как ще го правя с гаджето ти…
ДИМИТРИЕ: С хуйове сте воювали вие по Босна. Говори!
ПАВЛЕ:  Насра ли се, а? И Дина беше на лекар.
ДИМИТРИЕ: Идиот пиян…
ПАВЛЕ:  Каза ми, че не те обича, Димитрие! (Пауза.) Каза ми, че си дебел и фрашкан с пари… Каза, че си лайно…
ДИМИТРИЕ: Лъжеш!
ПАВЛЕ:  И аз мисля, че си лайно.
ДИМИТРИЕ: Отговори ми на въпроса, иначе…
ПАВЛЕ:  Фрашкан с пари…
(Димитрие тръгва да удари Павле, но той ловко го хваща за ръката и го хвърля на пода. Димитрие лежи на пода. Павле взима роклята на Дина от миналата вечер.)
ПАВЛЕ: Хубава рокля си й купил. (Хвърля роклята към Димитрие.) Помириши, ще имаш нужда от тази миризма. Помириши!
ДИМИТРИЕ: Кажи ми, за Бога.
ПАВЛЕ: От мене не си прихванал, не бой се. Не съм спал с Дина, от както съм се върнал.
ДИМИТРИЕ: Слава Богу! Защо въобще си дойде, защо… И без друго си знаел всичко…
ПАВЛЕ: Докато бях горе, постоянно си задавах въпроса, как така военната полиция точно тази нощ направи акция в Студентското градче и как така от Общината никога не пристигна удостоверение за моя постоянен адрес. Там не намерих отговор и дойдох ти да ми отговориш.
ДИМИТРИЕ: Върнал си се да отмъщаваш!
ПАВЛЕ: Исках, но не можах!
(От другата стая влиза Слава. В ръката си носи куфар.)
СЛАВА: Павле, аз…
ПАВЛЕ: Да, ти… На това момиче му дължиш нещо, май. Хайде, изкарай мангизите на светло, Димитрие.
ДИМИТРИЕ: Дучето ще й даде.
ПАВЛЕ: Той вече на никой нищо не може да даде.
ДИМИТРИЕ: Не се меси в това, което не ти е работа.
ПАВЛЕ: Дучето е мъртъв, Димитрие.
ДИМИТРИЕ: Не дрънкай глупости. Кой смее да докосне…
ПАВЛЕ: …твой човек, освен теб, така ли? Помисли си, сигурно имаш много врагове. Убили са го пред Дина.
ДИМИТРИЕ: Не може да е верно?
ПАВЛЕ: Не знам, ти сам каза, че не ми е работа.
СЛАВА: Няма да помръдна от тук, докато не си получа парите.
ПАВЛЕ: Плати на момичето да не останеш длъжен преди да…
ДИМИТРИЕ: Преди какво…? Много напечено стана, за да се ебавам с вас. (Тръгва с ръка към вътрешния джоб, за да извади пистолета.)
ПАВЛЕ: (вади пистолет преди Димитрие) По-бавно с ръцете си. Бавно. Страхувам се, че от тук няма да си тръгнеш толкова бързо.
(Димитрие се двоуми дали да извади пистолета.)
Не си го и помисляй. Достатъчно пъти съм убивал от упор. Извади го бавно, с два пръста…
ДИМИТРИЕ: С тези неща не бива да се ебаваме, чуваш ли?!
ПАВЛЕ: Казах, с два пръста…
ДИМИТРИЕ: Ебати… (Бавно вади пистолета.)
ПАВЛЕ: …пусни го на пода…
(Димитрие слага пистолета на пода.)
…така, сега го бутни към мен…
(Димитрие бута пистолета към Павле. Той го взима и го подава на Слава. Тя го насочва към Димитрие.)
ПАВЛЕ: Тя ти каза, че никъде няма да ходи без да си получи парите.
ДИМИТРИЕ: Ви сте полудели, и двамата. Нищо не разбирате… (Вади портмоне. Иска да извади няколко банкноти.)
ПАВЛЕ: Цялото. (Димитрие й хвърля портмонето.) Сега можеш да си вървиш. (Към Димитрие) Не ти, а тя! (Слава стои.) Хайде взимай, какво чакаш!
СЛАВА: Ела с мен, Павле.
ПАВЛЕ: Не мога, тук имам едни неразчистени сметки.
СЛАВА: Павле, моля те.
ПАВЛЕ: Махай се!
(Слава гледа Павле)
Махай се оттук, казах ти.
(Слава излиза.)
ДИМИТРИЕ: Павле, не ме ебавай и престани да играеш романтичен герой. Ситуацията е абсолютно шибана. Ако са гръмнали Дучето, значи, че не всичко е така, както трябваше да бъде. Трябва възможно най-бързо да изчезваме от тук. Ще ни избият, човече.
ПАВЛЕ: Дреме ми.
ДИМИТРИЕ: Мислиш, че няма какво да загубиш. От СПИН не се умира толкова бързо. Аз имам достатъчно пари! Можем да офейкаме през границата  още тази нощ…
ПАВЛЕ: Аз и ти?
ДИМИТРИЕ: Да.
ПАВЛЕ: А Дина, какво ще правиш с нея?
ДИМИТРИЕ: Забрави за Дина.
ПАВЛЕ: Значи пак мислиш за нас двамата?
ДИМИТРИЕ: Дина е курва. Също като Слава, само че по-скъпа.
ПАВЛЕ: А ти?
ДИМИТРИЕ: Какво аз?
ПАВЛЕ: Каква е твоята цена?
ДИМИТРИЕ: Висока, ако държиш да знаеш.
ПАВЛЕ: В цената включени ли са приятелите?
ДИМИТРИЕ: Стига с тоя твой шибан морал…
ПАВЛЕ: Триста петдесет и два дни. Заби ме 352 дни в най-шибаната касапница на света…
ДИМИТРИЕ: Шибай се, и Дина знаеше.
(Павле хваща Димитрие за яката, повдига го.)
ПАВЛЕ: С тези пари можеше да купиш каквото си поискаш. Обаче не, пичът искал да шиба гаджето на най-добрия си приятел! Изконен сръбски ритуал.
ДИМИТРИЕ: Човече, заеби Дина, тук няма да дочакаме утрото, повярвай ми. Ти не знаеш какви са!
ПАВЛЕ: Знам, същите като теб.
ДИМИТРИЕ: А ти, Павле, какъв си ти? Надървен манияк, който се е завърнал от масово шибане, патетично изгнил и вонящ на километри, а сега иска да окади и другите. Сега вземи своето и не дрънкай.
ПАВЛЕ: Сега вече не вярвам в нищо. Пич, двамата с теб можехме да ги пратим по дяволите...
ДИМИТРИЕ: Можехме...  Можехме да ги хванем за оная работа. Ако не бях аз, щяха да намерят някой друг.
ПАВЛЕ: А мислил ли си някога, че, може би, нямаше да стане така?
ДИМИТРИЕ: А даже и да не бяха намерили никого, пак така щеше да свърши, само че по-кърваво.
ПАВЛЕ: Имаш предвид, като снощи?
ДИМИТРИЕ: Точно това! Какво има, повръща ти се от мен, нали? И на мен ми се повръща от теб, педераст такъв! Да, нанесох се в леглото ти. Само да знаеш, не се съпротивляваше много-много. В интерес на истината, от началото плака, но... Шибай се!
(От вън се чува автомобил, който спира. Удари във вратата.)
ПАВЛЕ: Издуха го, Димитрие.
ДИМИТРИЕ: Шибай се!
ПАВЛЕ: Издуха го!!!
(Павле вади от пазвата револвер.)
ДИМИТРИЕ: Шибай се!
ПАВЛЕ: Издуха го!!!
ДИМИТРИЕ: Шибай се!!!
(Павле слага цевта от револвера в устата на Димитрие. Светлината бавно гасне. Изстрел.)
ТЪМНИНА



ОСЕМНАЙСЕТА КАРТИНА
След изстрела рязко оттъмнение. Задъхана, търчи Смиляна. Цялата в бяло. На лицето й безсилие. Страх. Омраза.

СМИЛЯНА:  Вуксане, Младен се застреля. Самоуби се, татко!
ТЪМНИНА



ДЕВЕТНАЙСЕТА КАРТИНА
Вождовачка поляна. Адска горещина. По средата на поляната – каменен кръст. В  подножието на кръста се е свила Смиляна, в бяла булченска рокля. Никога не е била толкова хубава. Пее, тихо. Призовава дъжда. Вляво от кръста е Дина, облечена в бялата рокля от началото. В една ръка държи куфар, в другата – хартиен змей. Повдига го. Няма вятър, за да излети. Композицията за пиано от началото на пиесата, красотата на Хачетурянска диссонантност. Вдясно от кръста стои Слава. И тя е в бяла рокля, и тя държи куфар. В далечината приглушени звуци от военни действия. Изведнъж. прозвучава свирката на влака. Смиляна става, Дина и Слава правят една крачка. И трите гледат към източника на звука. Звукът се засилва все повече и повече.
СМИЛЯНА:  Беж’те църви из ябуке,
ой додо, ой додоле
Да загризем я без муке,
ой додо, ой додоле
Труло семе, трула грана,
ой додо, ой додоле
Прогута ме ова ‘рана,
ой додо, ой додоле
Некак’о изтопа пукне,
ой додо, ой додоле
Вазда било да омъркне,
ой додо, ой додоле
Що стояло то одвукло,
ой додо, ой додоле
Одавно йе он огугл’о
ой додо, ой додоле
Биче да му жао воде,
ой додо, ой додоле
Чека да се други роде,
ой додо, ой додоле
Други веч су сада криви,
ой додо, ой додоле
Само да смо дуже живи,
ой додоле, мой Божоле

(От дълбочината се появява голям облак тъмна пара. Бавно покрива поляната. Влакът тръгва. Смиляна, Дина и Слава стоят като вкопани, слушайки как звукът от свирката на влака изчезва в далечината. Вятър от никъде. Някаква тъга го е обхванала. Из въздуха се носят само неспокойни диссонанции. Сливат се, на моменти възбуждат, стават прекрасни. Те са вятърът, та са дъждът.)

К Р А Й


Ой додоле
(Сръбска традиционна песен за дъжд)